За нея войводата Георги Бенковски разпорежда на летописеца Захарий Стоянов: "Запиши, че днес, 27 априлий, към нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Сутича - Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята!"
Дума 21. Април 2017 , брой: 77 Богдан Иванов
Когато 300 башибозуци нападат село Поибрене по време на Априлското въстание, жителите му, сред които няма нито един въоръжен, казват на водача на башибозуците Хатун ага:
- Бягайте, ага, защото Бенковски идва!
Турците наистина се оттеглят и така селото оцелява.
Припомнена от доц. Йордан Василев, това е само една от историите за легендарната Хвърковата чета на Бенковски, но тя идва да покаже, че макар едва на десетина дни, четата вече е прочута и славата й се носи нашир и надлъж.
Въстанието избухва преждевременно. Тогава Бенковски обикаля селата Мечка, Поибрене, Мухово, Махалите, за да ги вдигне на оръжие, и около него се събира чета от 60 души на коне. В Панагюрище към нея се присъединяват още 50 въстаници. Тя е наречена Хвърковата чета, защото за няколко часа може да измине 40-50 км, да се появи навсякъде най-неочаквано и да предизвика ужас сред турците.
Съставът й достига 200 души, тя обикаля села и градове в района, качва се чак на връх Еледжик, където има голям укрепен лагер на въстаниците, повдига бойния дух на българите, участва в сражения.
За нея е писано много, но малцина знаят, че в четата наравно с мъжете се сражава и една жена - Мария Ангелова. Наричат я още Йонка, Ньонка, Нонка, Нона, Мария-Нона. От Пазарджик. Според изследователи тя е родена през 1857 или 1858 г. и неин баща е Ангел Абаджи - човек, отдаден на делото и близък с комитетските дейци в града.
Учител на Мария е Иван Соколов - и той предан на идеята и много активен в тайните работи по въстанието. Тъй че, щом става дума за момичето, поговорката "Крушката не пада по-далеч от дървото" си е баш на мястото. Още повече че Мария не само участва дейно в подготовката, но приобщава и други момичета от града. Всички са насочвани какво да правят от комитета, като на Мария, макар и едва 16-годишна, е възложено да препуска на кон до комитетите в Пловдив, Хасково и Белово и да поддържа връзка между организациите.
После тя постъпва на служба при братя Консулови - те ръководят строителството на Барон-Хиршовата железница Белово - Ихтиман. Това е времето, когато железницата става най-могъщият транспорт в света и започва да си пробива бързо път и в земите на твърде изостаналата от Европа Османска империя.
На строежа има цяла колония работници от всякакви националности. Също далматинци. Момичето се запознава и залюбва с един от тях - Иван Сутич (Шутич) от Дубровник. Двамата заживяват заедно, създават семейство и се настаняват в Белово.
Чужденците тук са млади хора, интелигентни, начетени, със свободолюбив дух. И не само съчувстват на българите заради злощастната им съдба, но всячески подпомагат и зараждащото се у тях стремление да отхвърлят робството и да уреждат на земите си модерна държава.
Един от специалистите, чешкият инженер Владимир Сис, е очарован от българското момиче и го описва в спомените си, публикувани през 1921 г. в списание "Чешки обзор":
"Нона притежаваше прекрасен глас - мек, звучен, топъл. Обичаше да пее. Нозете й едва докосваха земята. На матовото й лице светеха лъчезарни очи, подобно планински езера, които менят цвета си при промяна на душевните преживявания. Кестенявата й коса беше събрана като лунен сърп..."
В интернет Лушка Караянева разказва, че през април 1876 г. в Белово пристига Георги Бенковски с Хвърковатата чета. Българските юнаци са посрещнати с големи почести и четата спира пред къщата на свещеник Михаил Радулов - председател на местния революционен комитет. Войводата и неколцина от неговите момчета са поканени на закуска в къщата на Иван Сутич. Там домакинът ги запознава с 18-годишната си съпруга. После изненадващо моли двамата с нея да бъдат приети в четата.
Тук Караянева разкрива пред читателите едно много сурово изискване на Бенковски: ако по време на сражение конят падне убит, ездачът трябва да тича с другите конници, без да изостава!
Всеки разбира, че това е не трудно, а почти невъзможно дори за мъж, да не говорим за жена, но въпреки това Бенковски разпорежда младото семейство да бъде зачислено в четата.
Възхитени от ентусиазма на българката и Иван Сутич, към конницата се присъединяват: трима италианци, двама немци, четирима французи и споменатите по-горе далматинци - седем мъже.
"Запиши, че днес, 27 априлий, към нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Сутича - Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята!" - заповядва Бенковски на летописеца на Априлското въстание Захарий Стоянов и той изпълнява повелята на войводата.
С Хвърковатата чета семейство Сутич участва в сраженията при селата Мечка, Поибрене и Стрелча, пише Лушка Караянева. Щом четниците се отправят за Панагюрище, Мария вижда, че турците напират отвсякъде и въстаниците на много места са сломени. Но въпреки това тя проявява храброст в преодоляването на трудностите по пътя, когато четата се изтегля и непрекъснато е преследвана от потери.
В своите знаменити "Записки по българските въстания" Захарий Стоянов описва как за зла беда върху въстаниците, изгорили сами къщите си, сякаш да се отрекат от всичко земно, и укрепили се високо в планината, върху тях се изсипва в продължение на няколко дни леден дъжд и... сняг. Мокри до кости, обезверени, съсипани, те са преследвани и разгромени от техните поробители. След сражение между село Липян и Тетевен турците залавят Мария с неколцина от четниците. Двамата с мъжа й са отведени в Черната джамия в София и там ги чакат страшни изпитания: унижения, побои, мъчения, опити Мария да бъде потурчена.
Имат късмет: чуждото поданство и най-вече пламенното застъпничество на неколцина чужди консули натежават на везните и двамата са освободени. За съжаление скоро Иван Сутич умира и Мария остава вдовица без средства за преживяване.
След време получава малка пенсия. През 1907 г. се омъжва втори път - за началник на поща в квартал "Кършияка", Пловдив. Приема за свои двете деца на втория си съпруг - син Борис и дъщеря - Мара.
Умира през 1932 г. - забравена от властта, но незабравена от народа. За българите тя е единствената жена в Хвърковатата чета на Бенковски - героиня от Априлското въстание, легенда.