Дума 2. Март 2017 , брой: 43 Подготви Христо Георгиев
Днешните десни направиха от писателя Георги Марков символ на антикомунизма. Размахват името му като знаме и срещу миналото, и срещу днешната левица, обиждайки и него самия, и истината. Защото Георги Марков не е бил антикомунист, напротив - бил е завършен комунист, ярък антифашист. И нещата, които не е харесвал в системата, е критикувал от ляво, не от дясно, както някои се опитват да внушават. Тази истина я е оставил самият той. Нека читателят съди сам по откъсите от негови текстове, които предлагаме.
Навярно само за две неща може да сме сигурни: датата му на раждане - 1 март 1929 г., и датата на смъртта му - 11 септември 1978 г. Какво му се случва между тези две дати и на чие разузнаване той все пак служи е възможно да е категоричен само някой, настанил се удобно на политическа хранилка. И дали неразкритата истина за "българския чадър" не е нещо като "българският атентат" срещу папата? Само ще припомним, че Марков е главното действащо лице в екипа, сътворил сценария на ненадминатия и до ден днешен антифашистки сериал "На всеки километър". Да споменем и дълбоко укриваната от десетилетия пиеса на Георги Марков "Комунисти". Той е бил единственият човек, допуснат до фашистките полицейски досиета в архивите на МВР, за да напише документална пиеса. Как пък и досега не се намери поне една сцена, която да постави тази пиеса! Четиридесет и пет години мълчание от създаването й не стигат ли?
Жалко, че отреденото му от някого (все още неизвестно от кого) време не му стигна, за да напише роман за капитализма, както съобщава в прословутото си писмо до Димитър Гочев:
"От много отдавна вече не вярвам в "свобода на словото", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в "независимия" вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в "Работническо дело", трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите - едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа".

Из романа "Покривът" на Георги Марков, изд. "Сиела", 2007 г.

Много отдавна, преди повече от тридесет години, един недоспал и недоял ученик седеше на последния чин до прозореца и слушаше безсмислените брътвежи на учителя по психология, който превъзнасяше християнското начало, първичната сила на доброто и виждаше във всички постъпки на човека неразбраното, неосъщественото добро. Защото той наричаше злото неосъществено добро.
А ученикът почти не го слушаше. Не желаеше да се изравни със сантименталните гъски и гъсоци, които зяпаха в устата чародееца на добродетелните приказки. Не знаеше откога бе започнал да ги презира и откога да ги мрази, може би много време, преди да ги срещне. В образцовата стая на образцовия клас той стоеше като чужда вещ, съзнаваше това и се наслаждаваше. Винаги му се струваше, че е извън прозореца, че е долепил чело и гледа тази ученическа сбирщина, както се гледа на кошара овце, пладнуващи в зноя на животинското си спокойствие. Не можеше да не ги презира, защото бяха все охранени буржоазни потомци, с бели меки ръце, с гладки лица, с погледи на щастливи животни, които след училище тръгваха за домовете си, за да ядат топла супа, за да спят в топли чаршафи, да учат със старание психологическите уроци или да се обясняват на ученичките в любов.
През този ноември валеше непрекъснато дъжд, ученикът Донков, застанал с мръсни варосани дрехи и пробити цървули край коритото, движеше голямата лопата и слушаше шипенето на варта. Беше сам, единствен, захвърлен под това огромно небе със смазваща оловна тежест, заобиколен от тъпото безчувствие на тухли и керемиди, от студения мирис на чамови дъски и греди. Тогава искаше да бъде магьосник, да превърне тази вар в странен разрушител, да вдигне лопатата и да я развърти из света. Удряше едрите, мъчноразтворими бучки и бъркаше бързо, неспирно, до пълно изнемощяване, докато лопатата сама се откъсне от ръцете му и се свлече върху рамката на коритото. Не се съжаляваше. Беше сигурен, че дори да имаше възможностите и условията на ония, пак би се отделил встрани, далеч от тях, защото друго му беше нужно. Не знаеше какво точно, но усещаше присъствието му в своята самотност и недостъпност...
"Трябва винаги, във всеки миг да помня, че съм различен от тях!" - нареждаше той с болезненост и пишеше в една тетрадка заповеди за себе си. И когато по тайни пътища при него дойде идеята за разрушението на този, лично омразен, нему свят, за подмяната му с друг, ученикът Донков се прероди. Той се почувства напълно готов да участва в това велико и опасно дело, като веднага си помисли: "Хич не знам какъв свят ще създадем после, но знам, че този трябва да се разруши!"
А когато по-късно ехидният директор отвори чантата му, пълна с позиви и звънна зловещо: "О-хо!", у Донков не остана никакво съмнение и надежда. Стада от връхлитащи бесни свине, чиито удари щяха да го свалят, да го разкъсат, да го разнесат на парчета, за да не остане ни следа от него.
- Комунист! - каза директорът, щастлив от своето откритие. Каза още, че точно това е очаквал от него, сигурен е бил в неговия комунизъм, но сега вече и доказателства има.
Тогава този педагог и възпитател, преди да го предаде на полицията, измисли една невиждана сцена. Осемстотин униформени ученици с фуражки и ученички с бели блузи и тъмносини поли бяха строени един до друг в редица, която опасваше двора на гимназията. Учителското тяло, тия кретенизирани стари моми и достопочтени скопци, гледаха към Донков с тъпа злоба, готови да извлекат поуката от случая.
...Директорът каза, че учениците са длъжни в името на отечеството, един по един да заплюват мръсния предател и враг, като в негово лице заплюват комунизма.
- Ученици! - завика в изстъпление директорът. - Плюйте комуниста! Плюйте! Плюйте!
Донков долови в това изстъпление собствената си сила, това, че страхът е отсреща, паниката е отсреща и злобно зачака.
Вторият ученик като шесторкаджия се изплю право в лицето му. Той почувства лепкавата плюнка да се стича по бузата му, гнусна и хладна, но докато се опомни, беше вече пред третия, който плю в гърдите му. Четвъртият се поколеба и плю леко, може би в обувките или панталона, Донков видя плахите тъмни очи, недоумението му. Петият бе син на офицер, изпълнителен и точен кандидат за военното училище, плю насреща, в гърлото му, шестият плю скришом в земята, седмият изрева гръмогласно "пфу" и въобще не плю, но осмият, известен подлец, се изхрачи в челото му, деветият, десетият... Слугите автоматично го преместваха към следващия и това принудително движение го вбесяваше... Следващите го плюеха без изключение в лицето. Някои се усмихваха гузно, трети навеждаха срамежливо лица, четвърти го гледаха с ням ужас, пети съчувстваха, но всички го плюеха.
Донков усещаше как мръсните лиги пълзят и се свличат по лицето му и полудяваше.
"Това е от техните тела, от техните уста, от самите тях! Но аз ще се измия също с тяхната кръв! С кръвта им с две ръце ще се измия! Другояче не може! - и си представяше как разкъсва плътта на телата им, как от същите тези плюещи уста ще шурти кръв, макар че сега сълзите напираха в очите му.
"Ще се измия! Ще се измия и нищо няма да има!"
Непоносимостта на тези докосвания преля в един миг. Това беше при ученичките. Някаква похотлива осмокласничка, която той добре знаеше, защото имаше най-големите гърди в гимназията, защото говореха за нея разни работи, приближи ухилена до него и плю в устните му. Това, че плюнките се стичаха по цялото му тяло той можеше да понесе, но тоя мръсна чужда влага върху устните си, Донков не можа да издържи, причерня му, опъна слабите си рамена, с внезапно движение се освободи от конвоя, изрева и силно, колкото можеше, ритна ученичката в корема, после се извърна, готов да се бие и да умре...
Но никой не се нахвърли върху него, защото този миг съвпадна с нещо невероятно. Отведнъж се бе вдигнала врява, учениците разбъркаха строя, двамата образцови слуги гледаха в тъпо недоумение, учителското тяло се разпиля, а директорът препускаше из гимназията като луд. Само ученичката се превиваше от болки и пищеше.
Донков видя паниката в двора, видя, че гледат нагоре, към покрива на гимназията, сам проследи погледите им, озверен, настръхнал до край. Избърса с лакет лицето си.
Върху покрива се вееше малко червено знаме.
Ярък, неоспорим цвят, запален там от неизвестна ръка, спасителен и чудотворен. Пламтеше като истинско знаме, като символ на приближаваща, неудържима сила.
Донков погледа, погледа и се усмихна. Сганта стоеше безпомощна и жалка, слюнките още не бяха засъхнали върху лицето му (те нямаше да засъхнат никога), още лепнеха по тялото му, но той стоеше и се усмихваше както никога. И това знаме от този миг нататък за него имаше фантастична сила, много пъти по-късно то щеше да се вее над главата му, за да извиква у него същото чудесно чувство и да даде безспорна надеждност на последния му вик:
- Ще се измия!
Това знаме стоеше над главата му и в оня най-тържествен и велик момент, когато вратите на затвора рухнаха, за да се върне свободата към затворниците и животът към смъртниците. Донков не беше забравил нищо. Излезе от затвора, отиде в своя град и още същата вечер застреля директора. Изведе го навън, в ливадите, докара го до запустял, изоставен кладенец и го попита:
- Защо не ме плюеш сега?
Оня трепереше, опита се да целуне нозете му, говореше за заблужденията си, но и тогава Донков усещаше как лигите се стичат по тялото му, попиват в кръвта му, в сърцето му и натисна спусъка. После го бутна с крак и се заслуша как премятащото се тяло тупна в дълбочината на запустелия кладенец. И докато се премяташе, той си мислеше, че кладенецът трябва да се напълни догоре без никаква пощада, както ония не бяха щадили, и че разстрелът е най-малкото отмъщение.
- Няма вече да плюеш! - каза той и се върна в града.
...Неговият безпощаден фанатизъм увличаше хората. Другари от борбата, бити до смърт в полицията, ятаци, загубили домовете и семействата си, се надпреварваха да чистят враговете, а Донков си казваше:
- Измих се! Ето че се измих!
Знамето! Отвъд прозореца е великолепното туловище на специалния цех, отвъд прозореца е блестящата писта на покрива, а над всичко - предизвикателният поход на знамето...


Из есето на Георги Марков "Биография на властта"
Избрани съчинения. Том 1. Задочни репортажи за България. София, Siela, 2008

През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка подготвителна кампания от мероприятия за най-тържествено честване на 25-годишнината от 9-и септември, което се падаше през 1969 година. По идея от "най-отгоре" Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9-и септември 1944 г. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.нар. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги Николай Хайтов и Никола Русев заявиха, че не могат да смогнат със сроковете и се отказаха, така че аз останах единственият автор на документалната пиеса "Комунисти", която бе сведена само до военновременния период. Не зная по чия идея се изискваше "строга документалност". Доколкото си спомням, някой от нашите ръководители бе видял пиесата на Петер Вайс "Наместникът" и оттам бе настояването за документална пиеса. Така на мен със специално разрешение ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в архивите на Министерството на вътрешните работи. Това бяха следствените, лични и съдебни досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата, които бяха загинали, разстреляни или обесени.
В продължение на близо шест месеца почти всеки втори ден аз отивах в сградата на МВР на улиците "Гурко" и "6-и септември", един служещ ме отвеждаше в малка стаичка в приземието, където ми се донасяха архивите, и друг служещ стоеше през цялото време при мене и наблюдаваше прочита им. Разбрах, че тази мярка бе взета поради внезапното изчезване на важни страници от тези архиви. Веднъж един от служещите иронично ми каза, че на самия 9-и септември някои партийни другари са се втурнали най-напред към Дирекцията на полицията, за да си намерят досиетата. Той изказа предположението, че може би съществени факти са били унищожени. Мнозина други са били в лудо търсене на Никола Гешев, човека, за когото се знае, че е държал в ръцете си цялата нелегална комунистическа партия и чието име аз срещах най-често в архивните страници. Тъкмо оттам пред мен се оформи образът на този изключителен полицай, началника на отдел "А" при Дирекцията на полицията, когото аз направих централен герой на пиесата, и в единственото представление (генерална репетиция) се игра от народния артист Иван Кондов. Телевизионната версия на този образ бе също моя работа и бе игран от артиста Георги Черкелов.
 

Учи се от Марков и стани и ти завършен комунист.

А трябваше след 10 номември 1989г. да бъдат разстрелян и бесени виновни комунисти.

Липсва ти една думичка. Думата СЪД.

Терора и беззаконието след 9 септевмри може да се върши и с фалшив съд като "Народния".

А на вас ви лиспва срам и смърт, впрочем смъртта на нрб и ссср е факт!