Дума 1. Март 2017 , брой: 42
В навечерието на Трети март ние преодоляваме комплексите си за историческа вторичност. Наш ли е Трети март или просто резултат от войни между две империи. Обсебени от фактори, причини и последствия в анализирането на политически събития около нашето Освобождение, ние смятаме емоцията в тях за допълнителен, периферен и не толкова значим фактор. Преобладават геополитика, дипломация, икономика, интереси.
Но невинаги е само това. Възкръсването на българската държава на Трети март, наред с всичко друго е и триумф на общественото мнение в Европа. България е родена не само с меч, войни и въстания, но и като продукт на това, което днес наричаме Гражданско общество. В това отношение тя е първата държава в Европа, която е създадена и поставена на европейската карта по такъв начин.
Когато в европейската преса и дипломатическа преписка се появяват сведения за зверската разправа с априлци от 1876 г., тогава светът открива българите не само като внушителен етнически масив в Източните Балкани. Той внезапно научава за книжовното и държавно великолепие на българското Средновековие, за историческите заслуги на българите към християнска Европа, за особения и оригинален принос на българите към културната съкровищница на европейската цивилизация. Понася се ужасната мълва, че потомците на този етнос са обект на свирепи репресии от една чужда и враждебна власт. Появява се не само образът на християнски мъченици в сърцето на континента, но и на страдалци на Европа. Заговаря се за жертви на вярата и книгата, за поругаване на кръста. Така тръгва нашето незримо присъствие в Освобождението.
Дотогава за българския исторически живот знаят само тънките познавачи на балканската история преди турците. Този път в европейската публицистика се появяват коментари не само за бунтове, но и за облика на българите като културен компонент на европейската традиция. От Петербург до Дъблин вече знаят какво са българите. Русия на Александър II не е Русия на Николай I. За нея Търново не е Самарканд, нито България - Средна Азия. Тя първа и най-остро се изправя в защита на българите. Европейският свят е отегчен от династически комбинации и междудържавни войни, при които се осъществи обединението на Германия и Италия, от крайностите на Парижката комуна, от съюзи на императори и републикански скандали във Франция, от войните на кралица Виктория в отвъдморски пространства. И изведнъж в такава рутинна и елитарна политическа среда възниква въпросът за съдбата на българите. По чайове, концерти, вечеринки, приеми и сказки се заговаря за тях. Българският въпрос като морална дилема става главната тема на Голямата балканска криза 1875-1877 г., която започва с въстанието в Босна. Анкети от местата на престъпленията, дипломатическа конференция в Цариград през декември 1876 г., проекти за устройство на бъдещата българска държава. Всичко това е отзвук на един обществен порив, обединил учени, писатели, художници, клерикали.
Тургенев и Достоевски, Оскар Уайлд и Антъни Тролоп, Чарлз Дарвин и Уилям Морис, целият интелектуален елит на Европа застава в подкрепа на българите. Заговаря се за "моралното здраве" на европейското общество, което допуска такава несправедливост. Паралелно с Цариградската посланическа конференция в Сент Джеймс хол в Лондон, на 8 декември се свиква грандиозна конференция по Източния въпрос, на която присъстват 710 представители от 117 английски градове. Централен въпрос е българският. 85 депутати от парламента произнасят гневни речи. Няма голям английски град, в който да не се провеждат митинги в подкрепа на българите.
Това позволява на Русия да осъществи своята велика мисия на избавителка. Настъпва нейният благороден час. В този случай тя осъществява идеите и идеалите на европейския XIX век., тя е повече европейска сила, отколкото онези правителства, които възразяваха срещу българската независимост. Пробългарската кампания в цяла Европа "върза" ръцете на противниците на свободна България. Гладстон победи Дизраели и всички останали опоненти. Така че Трети март е наш. Нашите будители, книжовници, четници въстаници и опълченци, или техните сенки, вървяха редом до освободителната руска армия. Това е често незримото, но реално съучастие на българския народ в епичната драма на неговото освобождение.
Но ако не беше руското оръжие, прогонило завинаги турците, нашите благодетели в Европа щяха да изразят спрямо нас само искрено и трогателно, но безпомощно ожалване. Не можем да въздишаме по Санстефанска България и да избягваме въпроса кой я е сътворил с меч и картография. Този факт стои неумолимо на Трети март, независимо от всички "прочити", спекулации и измишльотини спрямо него. Няма красиви войни. Но благородни и съзидателни войни има! Това е най-благородната война за вярата. Тази война реализира саможертвите и мечтите на поколения участници в националноосвободителното движение и дело на българите. Тя донесе Трети март не като подарък, а като заслуга.