Постинг
23.11.2016 21:03 -
Султана Рачо Петрова. "Само защото се възмущавах от убийствата, аз бях престъпница!"
Султана Рачо Петрова. "Само защото се възмущавах от убийствата, аз бях престъпница!"
Дума 24. Ноември 2016 , брой: 268
Подготви Христо ГЕОРГИЕВ
Султана Рачо Петрова. Тя е една от жените легенди в софийския хайлайф в първата половина на ХХ в. Родена е през 1869 г. в рода на един от най-големите български богаташи - Хаджи Минчо, учи в Кралския френски колеж в Букурещ. През 1886 г. се омъжва за началник-щаба на армията кап. Рачо Петров, по-късно генерал, министър и министър-председател. Според мълвата е била любовница на княз Фердинанд. След шумен развод с Рачо Петров губи 366 млн. богатство. За изказвания срещу прохитлеровата ориентация на властта дъщеря й Влада Карастоянова е арестувана и след въдворяване в с. Левуново бяга в Англия, става журналист в БиБиСи, откъдето през 1943-1944 г. заклеймява съюза на България с хитлеристка Германия, осъдена в България на смърт чрез обесване за държавна измяна. Султана не се отказва от нея и вече 75-годишна е изпратена във фашисткия концлагер и в манастира "Св. Кирик" в Асеновград. След 9 септември живее скромно с една слугиня в София. Умира през 1946 г.
Султана Рачо Петрова е мемоаристка, хуманистка, радетелка за равноправие на половете, издава три тома спомени. "Само защото се възмущавах от убийствата, аз бях престъпница", пише тя. Публикуваме със съкращения един от спомените й, който разкрива нейните страховити преживявания около атентата в църквата "Св. Неделя" през 1925 г.
Из "Моите спомени"
Султана Рачо Петрова
Няколко дена след това един хубав бал щеше да се състои в сръбската легация. Аз обичам много красивата госпожа Ракич и с радост се готвя да се отзова на нейната покана. У коафьора трябва да чакам. Целият софийски хайлайф се е струпал в коафьорския салон и чака. Часът наближаваше 8. Тъкмо бях седнала до масата и някой влиза и високо казва: "Пак ново убийство! Комунистическият депутат Страшимиров е убит в най-шумната част на столицата." Познавам и двамата братя на убития, и двамата добри писатели и особено даровити. Антон и Димитър Страшимирови са ми и двамата твърде симпатични. Около мен всичко шушне: "Няма ли да се тури край на тия убийства?" И озлоблението пак настъпва. ... Господин Петър Янев вече се среща направо с генерал Жеков. Аз доста често го виждам. Наблюдавам го и с чисто сърце и с чиста съвест ще кажа, че никъде не съзрях, не долових ни най-малкото нещо, което би могло да ме накара да се усъмня в предаността на Петър Янев към България. Опасенията му от екзалтацията, която се увеличава всеки час и която генерал Русев провокира, са големи... 16 април - Великден, четвъртък. Този ден съм канена на чай в много интимен кръг у госпожа Щафел, жената на чехословашкия консул у нас... Позвъних да ми дадат дрехите, за да се облека и отида на чая. Вратата шумно се отвори и влезе перачката. - Какво става, госпожо? Вика тя. Чухте ли бомбата? Арсеналът трябва пак да гори! - Арсеналът? - запитвам учудено. Нищо не чух. Не бях издумала още тия думи, когато тичешком перачката се връща: - Госпожо, бомбата е хвърлена в черквата Св. Крал! Има стотици убити и ранени, вика тя уплашено. - Не говорете глупости! Какви са тия аларми! Кой пуща такива слухове? - скарвам й се сърдито. - Какво, госпожо? Ето, носят жената на генерал Тодоров убита и той е ранен. Поглеждам от прозореца: на улицата се е събрал народ, на една носилка носят мъртво тяло. Аз оставам вкаменена. Умът ми не може да побере станалото. Излизам от къщи, готвя се да отида на чай. Там от чужденците ще науча по-подробно станалото. Пред къщата ми са се събрали жени, които всички из един глас говорят. Спирам се да разбера какво е станало и чувам ужасната драма, която току-що се беше разиграла в катедралната черква. Злодеяние, което нито перо, нито дума може да опише! Злодеяние, което дори езичниците, идолопоклонниците биха се побояли да извършат в божия храм! Негодуванието ми, възмущението ми е толкова силно, че разумът за минута ме напуска. "Този фатален човек Русев! - извиквам аз. - Нещастието на България е той!" Колко скъпо щях да платя тия думи и не подозирах. Колко страшни грозни часове щяха да ми костват те, аз никога и в сън не можех да си представя! Болшевичка, комунистка, предателка, сръбска шпионка! Французка шпионка! Нищо не пропуснаха да ми припишат. Гоненията, оскърбленията, обвиненията нямаха край шест месеца наред. ... В 7 сутринта някой хлопа силно на вратата. Отивам да отворя сама. Млад човек с каскет стои пред мен. - Защо не звъните? Кого търсите? - питам аз. - Вас, госпожа Петрова - ми отговаря той. - Познавате ли Петър Янев? У вас ли е? - Петър Янев? Много добре го познавам, даже ми е приятел. За зла чест не е у дома. Защо ви е - го запитвам аз. - Госпожа Петрова, продължава младият човек навъсено. - Ако Петър Янев е у вас, с главата си ще платите. - С какво? С моята глава? - възразявам аз раздразнено. - Направете обиск и не питайте повече... Иначе вие ще отговаряте с вашата глава - и си влизам в стаята. Младият македонец си клати главата недоволно и бързо слиза по стълбата. Петел беше пропял вече два пъти за мен... Прибрах се, легнах си и дълбоко заспах. Силни удари по врата ме разбуждат. Ослушвам се - като че ли с приклади на пушки се удря по вратата. По улиците мъртва тишина, мрак. Ставам, отварям прозореца и питам: "Кой е там?" - Военна полиция - ми отговарят. - Какво искате? - Отворете, госпожо, искаме да влезем и обискираме къщата. - Часът е два, в къщи всичко спи... Почакайте! - им отговорих. Ще се облека и сама ще дойда да ви отворя! Така и направих. Слязох по стълбата, през прозорците на вратата съгледах четири тъмни личности и зад тях четирма войници с пушки. Щом видях войниците, отворих без колебание. - Влезте, момчета. За мен българският войник е винаги добре дошъл. А вие кои сте, господа? Какво обичате? - Запасни офицери, госпожа Петрова - се обажда един по-приветлив млад човек. - Запасни офицери у мен? Посред нощ, в два часа? Поздравявам ви, господа. На Прудкин конкуренция искате да правите! Прекрасно, заповядайте! - отговорих аз и тръгнах напред, за да им покажа пътя. Обискът продължи два часа непрекъснато: таван, кьошета, долапи, нищо не оставиха непрегледано, па дори и зад големия ми портрет гледаха. ... Обискът е свършен, кореспонденцията ми е прегледана с нечувана безочливост. Четиримата господа си тръгват. ... Великден! Станах, приготвих се да отида в черква и тъкмо пред входа на вратата ми една бледа, треперяща жена стои. "Госпожо - казва ми тя - Мара Петрини ме праща да ви кажа, че мъжът й е убит тази нощ и че много говорят против вас - да се пазите!" Да се пазя? Преди всичко аз не вярвам, че Петрини е убит без съд. България има и военни и граждански съдилища и виновниците, ако са такива, ще си получат заслуженото наказание. ... Тревожните дни обаче все още продължаваха и ставаха по-мъчителни. Госпожа Дьо Рез, у която бях отишла, ми съобщава за безследното изчезване на журналиста Георги Костов. - Не мога да го повярвам - възразявам аз. - Не виждам причините. Та нима само той работи при земеделците? Силно развълнувана отидох у майката на Георги Костов. Намерих нещастната жена в полусъзнание, цялата покрита с тъмни сини петна, които бе получила при падането си върху каменната стълба, когато се научила за изчезването на сина си. Разказа ми подробно невероятната случка. Млад човек бил дошъл, говорил с Георги Костов, весело го поканил да го придружи до Обществена безопасност, за да даде някои показания. Георги Костов тръгнал с готовност да помогне на полицейските власти за по-скорошното разкриване и наказание на престъпните атентатори. И никога вече не се върнал. На утрешния ден едва бях станала, госпожа Янева пристига отчаяна. - Мъжът ми е в Обществената безопасност, госпожо. За бога, помогнете ми! Ще го убият! Стоя вкаменена. Как да помогна? Бог - високо... цар - далеко. Към кого да се обърна? Решително й казвам: - Госпожа Янева, бързайте, идете у английския министър, сър Уилям Ерскин. Той е човек с душа отзивчива и благородна. Дано Господ ви помогне! Госпожа Янева бързо излиза. Още не се бях съвзела от това посещение и ето, че Стоянка иде с бледо лице и треперящи нозе. - Госпожо, търсят ви от Обществената безопасност, млад човек ви търси. Вика ви с него да отидете. За минута сърцето ми замира... Това ще е последният ми час, си казвам аз. Как ще ме убият, с нож ли, с куршум ли? Дано не ме мъчат. Това са мислите, които непрекъснато се въртят в главата ми. Отивам към вратата. Младо момче ми казва: - Викат ви на разпит, госпожа Петрова, в Обществената безопасност. Съдбата на Георги Костов за миг изпъква в моето болно въображение... Коленете ми се пречупват и несъзнателно сядам на стъпалата на стълбите. - Не мога да дойда сега... В книжката, която носите, пише в 4 ч. И въобще не искам да отида - отговарям аз. Чели ли сте разказа на Едгар По "Страх"? Описанието на тоя панически, луд неописуем страх, който обхваща човек, който му помрачава разума и против който ни воля, ни характер не помагат! Това чувство ме бе изпълнило всецяло. Страх ме беше. От какво, от що - не си давах сметка, не можех да си я дам! Мъча се да се успокоя, а пред мен се изпречват палачите на инквизицията с нагорещени железа, с грозни мъчителни инструменти и чувството на страх се засилва. Стоянка ме гледа ужасена. - Защо се боиш, госпожа? Какво си направила? Какво могат да кажат против тебе? - пита тя. - Не зная, Стоянке, не зная, страх ме е, така ме е страх, че ми се ще нейде далеч да изчезна и никога вече да не се върна - отговарям аз. Стоянка бързо излиза - вън вали пороен дъжд, всичко плаче: и небе, и народ. Не се минава четвърт час и мокър, кален, капитан Брюиаз влиза. Очите му са влажни. - Какво става тук? Стоянка ми каза, че ви викат в Обществената безопасност? Хубава страна - започва Брюиаз възмутен. Аз го прекъсвам. - Защо, Брюиаз? Страната в какво е крива? Та нима само България е родила престъпници и злодеи? Нещастна, окаяна страна е тя. Брюиаз е силно развълнуван. - Да, права сте. Аз познавам България, обичам българския народ, но сега за вас какво да направя? Така съм безпомощен! - казва Брюиаз. Вратата се отваря. Моята дъщеря Мими влиза, бледа като смърт. Мъчи се да запази хладнокръвието си. - Аз ще отида с тебе, мамо - казва тя. И после се обръща засмяна към Брюиаз: - Мама е много интересна. Всичко преувеличава. Че кой и какво смее да й направи? Брюиаз е по-спокоен. - Ако в 5 часа не сте в дома си, ще обърна света да ви намеря - ми казва той. Придружава ни до файтона и си отива. Тръгваме. Мими ме държи здраво за ръката. Мълчаливо пътуваме. Стигаме пред грозната, кървавата Обществена безопасност. Аз съм вече спокойна. Влизам и почвам да се качвам по тия стълби - неми свидетели на толкова сълзи, охкания и ридания! La skala del suspire (Стълбата на въздишките) - може да се каже за нея. Вътре ме чака един висок господин. - Заповядайте, госпожо. Аз съм инспектор в Обществената безопасност. Натоварен съм да ви разпитам. И разпитът започва: толкова нищожен, толкова дребнав, толкова гнусен, че дори се питах: какво е станало с България? Откъде изпъкнаха тези чудовища? Познавам ли генерал Жеков, ме пита той. Главнокомандващият победоносната ни армия, който бе уволнил за бездействие генерал Русев, бе станал вече престъпник, когото не биваше да познавам. Познавам ли Петър Янев, бивш министър на правосъдието на Негово величество цар Борис ІІІ - второ престъпление. Спирам се учудена, гледам инспектора. "Естествено познавам господин Янев. Надявам се, ще ме викате и за свидетелка при съденето на господин Янев" - отговарям аз и като забелязвам смутеното лице на инспектора, извиквам: "Да не сте го убили? Къде е Янев? Че как ще се доберете до истината, ако всички избиете? Или желание нямате да се доберете до нея?" Инспекторът мълчи... гледа ме тъжно. - Не съм видял господин Янев, не зная да е бил тук в Обществената безопасност - отговаря той. Моля, госпожа Петрова, прочетете последния въпрос, аз не смея да ви го прочета. - Не смеете? Че какво толкова страшно може да има, за да не смеете? Ако не го прочетете, не ще ви отговоря. Симпатичното лице на инспектора се залива в ярка червенина. - Срам ме е от себе си да ви го прочета, госпожа Петрова, но щом заповядвате, ще го направя, възразява той. Слушам с любопитство. - Казвали ли сте на един от вашите многобройни любовници, столичен адвокат, че църквата ще падне - чете смутено инспекторът. Страхът ми е изчезнал абсолютно, отвращението, погнусата е покрила всичко. - Името на любовника ми, столичния адвокат, и това на доносчика - питам аз. - Не ги знаем, госпожо. Това е анонимен донос. - Господин инспекторе, ще ви дам под съд и вас и Обществената! Та нима с това гнусно оръдие, анонимните доноси, си служите, за да пазите България? Разговорът е свършен. Аз си отивам отвратена. Пред къщи стои турският шарже д"афер Джамал бей с жена си, мои най-добри приятели. Радостта им бе голяма. "Това у нас никога не може да стане! - казва Джемал бей. - Една госпожа от висшето общество така да се оскърбява, това е нечувано. Кемал паша е строг човек, но е пълен с почтителност и уважение към всичките членове от миналото общество!" - Е, да, Кемал бей - отговарям аз. - Но Кемал паша и вие сте представители на един азиатски народ, а ние сме културни хора - там е разликата...
Няколко дена след това един хубав бал щеше да се състои в сръбската легация. Аз обичам много красивата госпожа Ракич и с радост се готвя да се отзова на нейната покана. У коафьора трябва да чакам. Целият софийски хайлайф се е струпал в коафьорския салон и чака. Часът наближаваше 8. Тъкмо бях седнала до масата и някой влиза и високо казва: "Пак ново убийство! Комунистическият депутат Страшимиров е убит в най-шумната част на столицата." Познавам и двамата братя на убития, и двамата добри писатели и особено даровити. Антон и Димитър Страшимирови са ми и двамата твърде симпатични. Около мен всичко шушне: "Няма ли да се тури край на тия убийства?" И озлоблението пак настъпва. ... Господин Петър Янев вече се среща направо с генерал Жеков. Аз доста често го виждам. Наблюдавам го и с чисто сърце и с чиста съвест ще кажа, че никъде не съзрях, не долових ни най-малкото нещо, което би могло да ме накара да се усъмня в предаността на Петър Янев към България. Опасенията му от екзалтацията, която се увеличава всеки час и която генерал Русев провокира, са големи... 16 април - Великден, четвъртък. Този ден съм канена на чай в много интимен кръг у госпожа Щафел, жената на чехословашкия консул у нас... Позвъних да ми дадат дрехите, за да се облека и отида на чая. Вратата шумно се отвори и влезе перачката. - Какво става, госпожо? Вика тя. Чухте ли бомбата? Арсеналът трябва пак да гори! - Арсеналът? - запитвам учудено. Нищо не чух. Не бях издумала още тия думи, когато тичешком перачката се връща: - Госпожо, бомбата е хвърлена в черквата Св. Крал! Има стотици убити и ранени, вика тя уплашено. - Не говорете глупости! Какви са тия аларми! Кой пуща такива слухове? - скарвам й се сърдито. - Какво, госпожо? Ето, носят жената на генерал Тодоров убита и той е ранен. Поглеждам от прозореца: на улицата се е събрал народ, на една носилка носят мъртво тяло. Аз оставам вкаменена. Умът ми не може да побере станалото. Излизам от къщи, готвя се да отида на чай. Там от чужденците ще науча по-подробно станалото. Пред къщата ми са се събрали жени, които всички из един глас говорят. Спирам се да разбера какво е станало и чувам ужасната драма, която току-що се беше разиграла в катедралната черква. Злодеяние, което нито перо, нито дума може да опише! Злодеяние, което дори езичниците, идолопоклонниците биха се побояли да извършат в божия храм! Негодуванието ми, възмущението ми е толкова силно, че разумът за минута ме напуска. "Този фатален човек Русев! - извиквам аз. - Нещастието на България е той!" Колко скъпо щях да платя тия думи и не подозирах. Колко страшни грозни часове щяха да ми костват те, аз никога и в сън не можех да си представя! Болшевичка, комунистка, предателка, сръбска шпионка! Французка шпионка! Нищо не пропуснаха да ми припишат. Гоненията, оскърбленията, обвиненията нямаха край шест месеца наред. ... В 7 сутринта някой хлопа силно на вратата. Отивам да отворя сама. Млад човек с каскет стои пред мен. - Защо не звъните? Кого търсите? - питам аз. - Вас, госпожа Петрова - ми отговаря той. - Познавате ли Петър Янев? У вас ли е? - Петър Янев? Много добре го познавам, даже ми е приятел. За зла чест не е у дома. Защо ви е - го запитвам аз. - Госпожа Петрова, продължава младият човек навъсено. - Ако Петър Янев е у вас, с главата си ще платите. - С какво? С моята глава? - възразявам аз раздразнено. - Направете обиск и не питайте повече... Иначе вие ще отговаряте с вашата глава - и си влизам в стаята. Младият македонец си клати главата недоволно и бързо слиза по стълбата. Петел беше пропял вече два пъти за мен... Прибрах се, легнах си и дълбоко заспах. Силни удари по врата ме разбуждат. Ослушвам се - като че ли с приклади на пушки се удря по вратата. По улиците мъртва тишина, мрак. Ставам, отварям прозореца и питам: "Кой е там?" - Военна полиция - ми отговарят. - Какво искате? - Отворете, госпожо, искаме да влезем и обискираме къщата. - Часът е два, в къщи всичко спи... Почакайте! - им отговорих. Ще се облека и сама ще дойда да ви отворя! Така и направих. Слязох по стълбата, през прозорците на вратата съгледах четири тъмни личности и зад тях четирма войници с пушки. Щом видях войниците, отворих без колебание. - Влезте, момчета. За мен българският войник е винаги добре дошъл. А вие кои сте, господа? Какво обичате? - Запасни офицери, госпожа Петрова - се обажда един по-приветлив млад човек. - Запасни офицери у мен? Посред нощ, в два часа? Поздравявам ви, господа. На Прудкин конкуренция искате да правите! Прекрасно, заповядайте! - отговорих аз и тръгнах напред, за да им покажа пътя. Обискът продължи два часа непрекъснато: таван, кьошета, долапи, нищо не оставиха непрегледано, па дори и зад големия ми портрет гледаха. ... Обискът е свършен, кореспонденцията ми е прегледана с нечувана безочливост. Четиримата господа си тръгват. ... Великден! Станах, приготвих се да отида в черква и тъкмо пред входа на вратата ми една бледа, треперяща жена стои. "Госпожо - казва ми тя - Мара Петрини ме праща да ви кажа, че мъжът й е убит тази нощ и че много говорят против вас - да се пазите!" Да се пазя? Преди всичко аз не вярвам, че Петрини е убит без съд. България има и военни и граждански съдилища и виновниците, ако са такива, ще си получат заслуженото наказание. ... Тревожните дни обаче все още продължаваха и ставаха по-мъчителни. Госпожа Дьо Рез, у която бях отишла, ми съобщава за безследното изчезване на журналиста Георги Костов. - Не мога да го повярвам - възразявам аз. - Не виждам причините. Та нима само той работи при земеделците? Силно развълнувана отидох у майката на Георги Костов. Намерих нещастната жена в полусъзнание, цялата покрита с тъмни сини петна, които бе получила при падането си върху каменната стълба, когато се научила за изчезването на сина си. Разказа ми подробно невероятната случка. Млад човек бил дошъл, говорил с Георги Костов, весело го поканил да го придружи до Обществена безопасност, за да даде някои показания. Георги Костов тръгнал с готовност да помогне на полицейските власти за по-скорошното разкриване и наказание на престъпните атентатори. И никога вече не се върнал. На утрешния ден едва бях станала, госпожа Янева пристига отчаяна. - Мъжът ми е в Обществената безопасност, госпожо. За бога, помогнете ми! Ще го убият! Стоя вкаменена. Как да помогна? Бог - високо... цар - далеко. Към кого да се обърна? Решително й казвам: - Госпожа Янева, бързайте, идете у английския министър, сър Уилям Ерскин. Той е човек с душа отзивчива и благородна. Дано Господ ви помогне! Госпожа Янева бързо излиза. Още не се бях съвзела от това посещение и ето, че Стоянка иде с бледо лице и треперящи нозе. - Госпожо, търсят ви от Обществената безопасност, млад човек ви търси. Вика ви с него да отидете. За минута сърцето ми замира... Това ще е последният ми час, си казвам аз. Как ще ме убият, с нож ли, с куршум ли? Дано не ме мъчат. Това са мислите, които непрекъснато се въртят в главата ми. Отивам към вратата. Младо момче ми казва: - Викат ви на разпит, госпожа Петрова, в Обществената безопасност. Съдбата на Георги Костов за миг изпъква в моето болно въображение... Коленете ми се пречупват и несъзнателно сядам на стъпалата на стълбите. - Не мога да дойда сега... В книжката, която носите, пише в 4 ч. И въобще не искам да отида - отговарям аз. Чели ли сте разказа на Едгар По "Страх"? Описанието на тоя панически, луд неописуем страх, който обхваща човек, който му помрачава разума и против който ни воля, ни характер не помагат! Това чувство ме бе изпълнило всецяло. Страх ме беше. От какво, от що - не си давах сметка, не можех да си я дам! Мъча се да се успокоя, а пред мен се изпречват палачите на инквизицията с нагорещени железа, с грозни мъчителни инструменти и чувството на страх се засилва. Стоянка ме гледа ужасена. - Защо се боиш, госпожа? Какво си направила? Какво могат да кажат против тебе? - пита тя. - Не зная, Стоянке, не зная, страх ме е, така ме е страх, че ми се ще нейде далеч да изчезна и никога вече да не се върна - отговарям аз. Стоянка бързо излиза - вън вали пороен дъжд, всичко плаче: и небе, и народ. Не се минава четвърт час и мокър, кален, капитан Брюиаз влиза. Очите му са влажни. - Какво става тук? Стоянка ми каза, че ви викат в Обществената безопасност? Хубава страна - започва Брюиаз възмутен. Аз го прекъсвам. - Защо, Брюиаз? Страната в какво е крива? Та нима само България е родила престъпници и злодеи? Нещастна, окаяна страна е тя. Брюиаз е силно развълнуван. - Да, права сте. Аз познавам България, обичам българския народ, но сега за вас какво да направя? Така съм безпомощен! - казва Брюиаз. Вратата се отваря. Моята дъщеря Мими влиза, бледа като смърт. Мъчи се да запази хладнокръвието си. - Аз ще отида с тебе, мамо - казва тя. И после се обръща засмяна към Брюиаз: - Мама е много интересна. Всичко преувеличава. Че кой и какво смее да й направи? Брюиаз е по-спокоен. - Ако в 5 часа не сте в дома си, ще обърна света да ви намеря - ми казва той. Придружава ни до файтона и си отива. Тръгваме. Мими ме държи здраво за ръката. Мълчаливо пътуваме. Стигаме пред грозната, кървавата Обществена безопасност. Аз съм вече спокойна. Влизам и почвам да се качвам по тия стълби - неми свидетели на толкова сълзи, охкания и ридания! La skala del suspire (Стълбата на въздишките) - може да се каже за нея. Вътре ме чака един висок господин. - Заповядайте, госпожо. Аз съм инспектор в Обществената безопасност. Натоварен съм да ви разпитам. И разпитът започва: толкова нищожен, толкова дребнав, толкова гнусен, че дори се питах: какво е станало с България? Откъде изпъкнаха тези чудовища? Познавам ли генерал Жеков, ме пита той. Главнокомандващият победоносната ни армия, който бе уволнил за бездействие генерал Русев, бе станал вече престъпник, когото не биваше да познавам. Познавам ли Петър Янев, бивш министър на правосъдието на Негово величество цар Борис ІІІ - второ престъпление. Спирам се учудена, гледам инспектора. "Естествено познавам господин Янев. Надявам се, ще ме викате и за свидетелка при съденето на господин Янев" - отговарям аз и като забелязвам смутеното лице на инспектора, извиквам: "Да не сте го убили? Къде е Янев? Че как ще се доберете до истината, ако всички избиете? Или желание нямате да се доберете до нея?" Инспекторът мълчи... гледа ме тъжно. - Не съм видял господин Янев, не зная да е бил тук в Обществената безопасност - отговаря той. Моля, госпожа Петрова, прочетете последния въпрос, аз не смея да ви го прочета. - Не смеете? Че какво толкова страшно може да има, за да не смеете? Ако не го прочетете, не ще ви отговоря. Симпатичното лице на инспектора се залива в ярка червенина. - Срам ме е от себе си да ви го прочета, госпожа Петрова, но щом заповядвате, ще го направя, възразява той. Слушам с любопитство. - Казвали ли сте на един от вашите многобройни любовници, столичен адвокат, че църквата ще падне - чете смутено инспекторът. Страхът ми е изчезнал абсолютно, отвращението, погнусата е покрила всичко. - Името на любовника ми, столичния адвокат, и това на доносчика - питам аз. - Не ги знаем, госпожо. Това е анонимен донос. - Господин инспекторе, ще ви дам под съд и вас и Обществената! Та нима с това гнусно оръдие, анонимните доноси, си служите, за да пазите България? Разговорът е свършен. Аз си отивам отвратена. Пред къщи стои турският шарже д"афер Джамал бей с жена си, мои най-добри приятели. Радостта им бе голяма. "Това у нас никога не може да стане! - казва Джемал бей. - Една госпожа от висшето общество така да се оскърбява, това е нечувано. Кемал паша е строг човек, но е пълен с почтителност и уважение към всичките членове от миналото общество!" - Е, да, Кемал бей - отговарям аз. - Но Кемал паша и вие сте представители на един азиатски народ, а ние сме културни хора - там е разликата...
Нотр-Дам, Париж това вече е друго, - тов...
Дейлиорманс джаста-праста политикан експ...
Парламентът на Грузия прие на първо чете...
Дейлиорманс джаста-праста политикан експ...
Парламентът на Грузия прие на първо чете...
