Историкът не оценява с "Да" и "Не". 85 години от рождението на акад. Илчо Димитров
Дума 25. Май 2016 , брой: 115
Доц. д-р Елка ДРОСНЕВА
 ... Като да не е истина. Нашият Илчо на 85  години? На 3 юни... Че той си отиде на 71 на 11 март 2002 година!
 Не! Не си отиде! С нас е! Говорим, а той ни е коректив само и единствено от Небето, в което искаме да повярваме. Коректив ни е, уви, не толкоз чуваем. И много ни липсва - защото за нас е жив, а и защото не мислехме, че някой ден ще се пресели в Небесата. И все очакваме да се завърне във Факултета.
 В студентското ми време през първата половина на 70-те години на отминалото столетие четеше само спецкурс за колегите от специализация архивистика. Ние, останалите, страшно им завиждахме. Но имахме предимството да четем невероятните му изследвания върху Деветосептемврийския преход. Така и узнавахме тезите му, скандализирали обществеността и науката. Тогава се чудех, понякога се почудвам и сега, какво толкоз беше скандално в твърдението му, че правителството на Константин Муравиев не е фашистко, а само буржоазно, нали и Народният съд го беше провъзгласил за нефашистко?! Да не си говорим за перипетиите на буржоазната опозиция в интерпретацията на Илчо. Той търсеше и искаше да види живите й хора, срещаше се и разговаряше с тях, записваше спомените им. Така осъществяваше дълга си на историк и желанието си историкът и човекът в него да проумеят какво са преживявали хората и какво им се е случвало - на тях и на Родината, в ония времена.
 Така навлизаше в студентското ми време доц. д-р Илчо Димитров, отпосле професор и академик, ръководител на Катедрата по история на България, министър. Какъвто и пост да заемаше в партията и правителството, той си оставаше Нашият Илчо - Човекът, Гражданинът и Ученият, който съумяваше да ни предаде ненатрапчиво своите
 
уроци по История и Достойнство
 
В младините си беше мъж, когото не можеш да не забележиш, стига да имаш "умение светът да ти прави впечатление". След четвърт век пак не можеше да не го забележиш, все поради същото: ходеше вече бавно и достолепно, но продължаваше да е земен, обаятелен, приветлив, със същите добри, тъжни или позасмени и отзивчиви очи, с умението си да внася спокойствие, топлота. Когато си отиде, осиротяхме...
 Денонощия няма да ми стигнат да разказвам за този изумителен човек. Ще опитам с няколко епизода, пропускайки дори българистиката, на която толкова много отдаде. И подкрепата му, която получих за радиоолимпиадата по история на България по програма "Христо Ботев" на БНР.
 * Драматичното през 1974 г. партийно (или факултетно?) събрание. Състудент от горния курс беше ударил два шамара на изпитващия по марксистко-ленинска философия, за да защити момиче от курса си от попълзновения на изпитващия. "Отговорните фактори" се размахаха навсякъде. Твърдяха, че сме с антипрояви по линия на марксистко-ленинската философия, антипартийни, антисоциалистически и антидържавни. На събранието, водено от Николай Генчев, той реши да смекчи ситуацията и изрече нещо за младите хора, които все още не знаели "какво и как". Други ни бяха насмели като за световно. Илчо се взриви и насмете приятеля си Николай. Бурята стихна благополучно за нас, студенцията борбена. Повече не видях избухващ Илчо.
 * Министърът спасява кандидатстудентския изпит (1988). Всеки от тези изпити беше същинска драма за без малко цялото българско общество. Изтеглената по всички правила тема гласеше в тази неслучайна година "Изграждане на социалистическото общество в България". Изпитът беше пред провал - порой от слаби оценки. "Горе" интерпретацията беше като в случая с понапляскания философ мераклия: новите млади отричали били социализма! Проверяването приключихме навреме, с омекотяване на критериите: много от децата знаеха, че през 1958 г. VII партиен конгрес отчита построяването и победата на социализма. И бяха написали отлични работи, но ги нямаше следващите 30 години. При един неразвит въпрос поставяме оценка "Добър" (4). Наложи се да поощрим тези деца - бедата не беше в тях, а във формулировката на темата. И решихме да ги оценяваме с "Много добър" (5). Защото имаше и кандидати, които пълно и отлично са развили темата до въпросната 1988 г. Трябваше да ги уважим и тях. Но с високи оценки скандал не бива, та взорът беше отправен към пороя двойки. Ужас ни обземаше при мисълта, че в най-тежкия случай "висшестоящите" ще поискат да повторим изпита - ние, проверяващите, сме навикнали на какво ли не, ама децата, ами родителите и учителите им?! Изпита спаси министър Илчо Димитров. Нямам представа какви битки е водил, но съм сигурна, че ги е водил. Тръпнехме в очакване да позвъни и да ни каже какво правим нататък според височайшето решение на жужащия от идеологически съображения кошер. Министърът звънна в уговореното време и зададе един-единствен въпрос: Има ли достатъчно изкарали да попълним обявения от държавата прием? Имаше, имаше, та оставаха и под чертата. Веднага съобщи за комисията, че повторение на изпита няма да има. Останалото пое върху себе си - имаше най-сигурния аргумент от първоизточника. Историк, нали? Колкото повече време минава от 1988 г. насам, толкова повече се убеждавам, че министър Илчо Димитров с намесата си спаси не само изпита. Спаси душите и сърцата, съдбините дори, на почти половин България. Той беше
 
Човек с гражданска позиция
 
България и нейните хора му бяха по-важни от временния му министерски пост.
 * Тази странна 1989 г., или Русе. София гъмжеше от слухове какво има да става на пленума на ЦК на БКП. Но ние бяхме в Русе, на конференция за кръгли годишнини на Захарий Стоянов и Никола Обретенов. Илчо беше научен ръководител. Умееше да ръководи строго научно, но и много земно, и пожела присъстващите потомци през няколко научни доклада да се качват на трибуната, за да ги видим. Качи се по някое време млад мъж с мустачки и замълча. Илчо тръгна да го насърчава: "Представете се, представете се! Не се притеснявайте!". Мъжът се поусмихна и рече: "Казвам се Захари Стоянов." Огромната зала избухна в искрен смях и бурни аплодисменти - бяхме разбрали началното му притеснение. Бил лекар, на 36 г. Илчо обичаше да съпреживее цялата научна изява, не да си тръгне след основните доклади и след своя собствен, обичаше да си побъбри на вечерята с колегите. Но този път, след закриването, в кулоарите ни поднесе извиненията си: служебната кола трябваше спешно да го върне в София, понеже на другия ден почваше пленумът.
 След приетата оставка на Тодор Живков единствен призова да не хулим и отричаме. Някой да го чу?! След години епизодът беше изчезнал от паметта му. Не беше от хората, които искат да помнят и натякват добрините си - все едно дали ги е правил по линия на науката или на човешките взаимоотношения. По време на измисления процес срещу Тодор Живков камерите обичаха да показват
 
"министъра от времето на Тодор Живков"
 
как седи и непрекъснато нещо си записва. Попитах го след години как са го допуснали в залата. Рече ми, че отишъл, представил се като историк по нова и съвременна българска история, какъвто всъщност беше, казал, че иска пропуск, и му го дали. Господи, колко лесно било! Лесно ли?! Ама трябва да си Илчо, който е историк, от тия, дето разбират колко важен извор е споменът и колко е важно точно историк да записва съвременността. Историкът има друго мислене.
 * Един магистрант. Момчето беше завършило в друго висше училище, беше издържало успешно кандидатмагистрантски приемен изпит при нас в програмата по нова и съвременна българска история. Каза ми, че интересите му са към следдеветоспетемврийските времена. Поставих му задача да изчете спомените на Илчо Димитров. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса: "Тоя няма да го чета!" "Напротив! Ще го изчетете! Вие сте чували чрез пропагандата в ученическото си време само за министъра от правителството на Жан Виденов. Ако искате да се изградите като добър специалист, ще изчетете книгата и още как!" Момчето разбра, че с мен на глава няма да излезе. Само след седмица, като свършиха часовете, намери начин да остане насаме с мен. И ми каза: "Много ви благодаря, че ме заставихте да изчета тези спомени! Ама това бил съвсем друг човек!" После момчето защити доктората си в нашата катедра. Познайте до три пъти дали днес има работа по специалността си. Утехата ми е, че поне веднъж годишно се чуваме. И си се радваме взаимно.
 * Някога в 23 аудитория. В четвърти курс, учебната 1975-1976 г., всички се учехме и за учители. Част от изискванията бяха да учим учениците как да оценяват събитията, което ни вкарваше в ужас. Нашите преподаватели се стараеха да ни образоват, но хаосът в главите ни беше целокупен. И приплакахме на преподавателя по методика на обучението по история доц. Йордан Шопов (отиде си като проф. д.и.н.) - не можем да учим някого на нещо, на което не сме специално учени. Беше отзивчив човек и обеща да ни доведе някого. След седмица го доведе - самия Илчо Димитров! Не помня цялата лекция, но помня отчетливо един епизод, сякаш ми се е случил вчера. Гостът стигна до конкретни примери, беше избрал ВОСР. И заразказва... Ама че скука! От  него бяхме чели бисерно "скандални" изследвания. И заключи, че това е блестящо събитие. Беше по-скучно и по-противно от уводна статия във в. "Работническо дело" от началото на 50-те години. Какво му ставаше?! После се развихри. И така представи противоположния образ на онази революция, която никой по време на и след Горбачовото преустройство, даже след 10 ноември 1989 г. не беше кадърен да стори.
 И заключи, че "Историкът не може да оценява само с "Да" и "Не". Историкът разчита на изворите си и търси Истината". Което в превод на по-разбираем език означава да огледа нещата от всички страни. И да балансира изводите си.