Само дела, полезни за народа. За някои приноси на Константин Величков в развитието на българската култура
Дума 18. Май 2016 , брой: 110
Доц. Ст. Иванов
Константин Величков не е между писателите, които и приживе, и след смъртта си са били встрани от вниманието на историци, критици и изследователи. Напротив, само 4 години след смъртта му - от 1911 до 1915 г., лично Иван Вазов подготвя, редактира и издава "Пълно събрание на съчиненията на Константин Величков" в 9 тома, със свой предговор към тях. И по-късно (1955, 1965) под грижовната редакция на известния наш литературен и езиков изследовател Стефан Попвасилев излизат подбрани негови творби. Творчеството му за деца и юноши пък е представено в 1 том от Георги Веселинов през 1957 г. Като писател, художник, обществен и културен деятел с твърде широки и многообхватни граници на изявите той привлича вниманието на десетки изследователи, между които Александър Теодоров-Балан, Иван Шишманов, Симеон Радев, Никола Начов, Алеко Константинов, Кирил Христов, Георги Константинов и др. Кога по-обективни, кога по-субективни, оценките го възвисяват като българин, чието име с основание и днес носят училища, читалище, библиотеки, булеварди и улици.
Струва ни се обаче, че се налага необходимостта от едно по-широко изследване, особено върху неговите разностранни приноси за нашето образование, култура и обществен живот. Защото освен със създаденото от него като писател, художник, преводач, литературен критик, популяризатор на европейската култура и литература, публицист, той има и не по-малко значителен принос като депутат, министър, дипломат и общественик. И защото през целия си живот - от юношество, бурна младост, през тъмници (след Априлското въстание) и изгнания по време на режима на Ст. Стамболов, през напрегнатото "депутатствуване и министерствуване" до последния си ден (3.ХІ.1907 г.) той служи на национални каузи и идеали. Неотклонно следва дълбокото си убеждение, че
интелигенцията има като "първа и най-свята длъжност
да твори страстно и обективно само дела, полезни за народа."
Видно е обаче от изследванията, че тези и други негови възгледи остават някак си встрани. На по-заден план остават предисторията на неговите приноси, подбудите, довели до замислянето, обосновката и осъществяването им, обществената обстановка и условията по това време, личностните качества на К. Величков и пр. Може би и поради това изключителната негова заслуга - да се подготви и приеме от Народното събрание (31 януари 1897 г.) "Закон за депозирание на печатни издания в Народните библиотеки" - закон основополагащ за българската култура, закон с непреходно във времето значение - е по-малко известна, отколкото заслугата му за основаването на "Рисувалното училище" (днешната Художествена академия "Н. Павлович"). Наистина, почти няма библиографско изследване, в което да не се споменава за него. Дори през 1987 г., по случай 90-годишнината от приемането му в Народната библиотека "Кирил и Методий", беше проведена и специална научна конференция, но и това едва ли е достатъчно. През годините, наскоро след приемането му, са изразявани мнения, че Константин Величков "служебно" - като министър, е внесъл този законопроект в НС. Такива мнения биха имали някакво основание (днес имаме много такива примери), ако не е достатъчно известно кой е по това време Константин Величков, какъв е бил неговият дотогавашен обществен, политически, културен актив, широтата на културните му интереси, познанията му за културата, образованието и обществените порядки в напредналите страни, преценките му какво от техния опит може да бъде пренесено и успешно използвано в България. За него дотогавашните години са "сгъстени години". Той е бил вече не само депутат в Областното събрание на Източна Румелия, но и директор (министър) на просвещението там. Изявен е вече като обаятелна личност, пламенен оратор, и е
измежду най-образованите депутати
Дневниците на Областното събрание в Пловдив почти не са документирали случаи, когато внесено предложение от него в качеството му на депутат или министър да не бъде прието. Константин Величков стои далеч от ония депутати, които недостатъчно разбират и оценяват законодателните предложения, отнасящи се до образованието и културата, и гласуват по "чужда воля". (Нищо ново за нашия парламент в наши дни.) Затова още там, в Областното събрание, се изявява неговата ревностна защита на документи, които да предпазят образованието и културата от посредственост и ограниченост. Затова, когато защитава в Областното събрание бюджета за образование и култура, недвусмислено заявява: "Аз искам работа да се върши, искам нашите гимназии да се стремят в по-близко време да се турят на равна нога с гимназиите в Европа... Трябва да искаме, да търсим, да гледаме колкото е възможно по-скоро ония неща, които виждаме в Европа, да ги намираме в дома си, колкото можем с нашите средства."
И когато след "доброволното" изгнание Константин Величков се връща в България, попадайки във вихрения обществен, културен и литературен водовъртеж на 90-те години на ХІХ в., той вече не само има завидната за възрастта му култура и безспорен обществено-политически престиж, но чрез владеенето на руски, френски, италиански, турски и отчасти гръцки езици е влязъл в широки и многопластови контакти с културата, изкуството, образованието и цялостния просперитет на много народи. Избирането му за народен представител веднага след 8-годишното му изгнание говори за
популярността и политическото доверие в него
И така от декември 1894 г. 39-годишният Константин Величков поема ръководството на Министерството на народното просвещение, вдъхнал топли надежди и упование на младата, малобройна, неопитна все още народна интелигенция, изпълнил с трепетни очаквания и вяра в бъдещето радетелите на народното образование.
В обществено-политическия живот на България са малко случаите, когато само за 4-5 години един министър да успее да осъществи толкова народополезни дела, както това успява да направи Константин Величков. И ако от тези дела днес по-широка популярност имат споменатите вече основаване на "Рисувателното училище" и приемането на Закона за депозирание на печатни произведения в народните библиотеки, то за малцина е известно, че името му е свързано неразривно и с приемането на още ред основополагащи за нашата култура и образование по това време документи: учредяването на Висшия учебен съвет, Законът за средното девическо образование, Правилникът за Висшето училище (Университета), Правилникът за основаване на сп. "Училищен преглед", излизало до 1948 г., Правилникът за ученическите библиотеки при средните и специалните училища и др.
През 1896 г. Константин Величков претворява в дело своята въжделена мечта - създава Рисувалното училище. Същата година със същата жар и вдъхновение той се заема с подхващания и изоставян от година на година проблем за запазването на българската национална книжнина в бъднините. С мъдростта на безспорен авторитет, влиятелен и обичан, изявил се като "бляскав, даровит държавник, първокласен книжовник, дълбоко чувствуващ поет, идеално честен гражданин, беззаветно любящ България" (Ив. Вазов), той предприема тази крачка с дълбоката убеденост в нейния успешен край. Прозира щедро одарената, с богата душевност личност, която иска да равни културните достижения на своя народ с достиженията на всички цивилизовани държави. И когато Константин Величков отстъпва министерството на своя най-близък приятел и съратник - Иван Вазов, неговите възможности и инициативи съвсем не са изчерпани. Но обстановката за него е такава, че го принуждава
след кратък престой като дипломат в Белград
да се оттегли завинаги от мисиите си на обществен, културен и просветен деятел. Може би за тази обстановка решаващи се оказват изречените много по-рано (но, разбира се, незабравени) думи по адрес на монархията - "Злината е в двореца". Тези думи и прибавените към тях разобличения на корумпирани властници, себеугодници, себеустойчици и новобогаташи (мигар сега вече ги няма) от ложите на Народния театър по време на представлението "Доходно място" от Н. Островски му навличат неприязненото, но демагогски прикривано отношение на Фердинанд и неговите приближени. Невъзможно е да понасят популярността, обществения престиж, творческия размах и духовното превъзходство на Константин Величков над тях.
Каквито и да са причините, които историци, общественици, литератори и други сочат за оттеглянето на Константин Величков от обществено-политическия и културен живот, последицата за българската култура и просвета е една - многобройни замислени, но... неосъществени инициативи.
Само на 52 години той се разделя със земния живот. Наред с всичко друго ни оставя закон, който осигурява на бъдните български поколения запазване на цялата ни книжнина. Остави ни и истински пример как депутат, министър, писател, художник трябва да работят за благото на Отечеството си.
Колцина са неговите следовници днес?
