Гузно безразсъдство. Андрей Пантев
Дума 11. Май 2016 , брой: 104
На Гергьовден президентът, като говореше за воинска храброст, изобщо не спомена участието на българския войник в последната фаза на Втората световна война. Това означава подминаване на очевадни истини. Как така Плевневиев се сети за "анексията" на Крим, а за това, което ние направихме като окупационна армия, съдружник на Третия райх не? Ние се разположихме в земите на Македония, но не след победоносно въстание или желание на българите там за присъединяване към нас, както беше в Крим спрямо Русия, а по договор между немците и българите.
Въпреки че аналогията е слабо доказателство, все пак има странно съвпадение при решението на Народното събрание да влезем в НАТО - на мига след гласуването пристигна вече готовият брой на "Държавен вестник", в който то беше публикувано. Същото нещо се е случило с прибързаното отпечатване на решението за нашето присъединяване към Тристранния пакт, когато в неработен ден Народното събрание гласува и веднага след това донасят готовия "Държавен вестник" с решението в него. Това е свидетелство за едно гузно безразсъдство. И в двата случая много добре са знаели, че ако имаше референдум, той щеше да завърши с отрицателен резултат за тези намерения.
Сега често се лансира идеята, че много мъдро сме постъпили, като сме пуснали синеоките рицари от войските на Третия райх да потънат в козунаци, минавайки през България. С това се били спасили много животи. С това са спестили скръб и сълзи на майките на българските войничета. Дотук това е вярно, само че, за да покажем след това, че не сме съюзници на Райха, хвърлихме войска срещу елитната германска армия и дадохме не по-малко жертви, отколкото при една достойна съпротива, която оказаха сърбите и гърците. Другата легенда е, че не сме изпратили войски на Източния фронт. Не е необходимо да си знаменит историк, за да знаеш, че един от вариантите за отваряне на втори фронт е бил това да стане на Балканите. Запазването на Българската армия от участие на Източния фронт не е чак толкова мъдра предпазливост, а е запазване от страна на германците на тогава още боеспособната Българска армия, от която всички на Балканите са имали респект, за разполагане срещу евентуален втори фронт на Балканския полуостров, какъвто Чърчил е искал. Единствената боеспособна армия по това време, която не е разгромена от Германия, е българската. И тя е държана като евентуален резерв на Райха при евентуалното нахлуване в Европа на САЩ и Великобритания на балкански терен.
Така че този анекдот за стоте бича, стоте кила катран и стоте лири, в който накрая българинът кандисва и на трите наказания, до голяма степен реално се повтаря. И въпреки силното съпротивително движение в една съюзна за Германия държава, каквато сме, бяхме третирани при Парижкия договор през 1947 г. като победена страна. И като агресор - за трети път през ХХ век. Една политика се оценява не по това какво е реализирала в близките две години, а какво е направила за близките 20 години. Единствената дарба на политиците трябва да е да предвидят в перспектива лошите последствия, които може да причини дадено действие, и да ги предотвратят.
Именно участието на България в последната фаза на войната обаче смекчава санкциите за страната след победата над Хитлер. Факт е, че нямаме териториални ампутации, каквито реално са ни заплашвали. Ако Румъния не беше воювала срещу руснаците при Сталинград, може би щяхме да загубим и тази Добруджа, която си възвърнахме в навечерието на войната. Гръцкият представител на Парижката мирна конференция казва: "За да има мир на Балканите, това племе трябва да бъде съкратено в естествените си граници между Дунав и Стара планина". Предполагаше се обаче, че България остава в съветската зона на влияние. Фразата на Молотов "Българи, бъдете спокойни, вашите граници ще останат непокътнати" не виси във въздуха. Тя е в отговор на проектите за ново орязване на българските територии. Въпросът за териториална ампутация се е обсъждал много сериозно и този път ни се е разминало благодарение на простата причина, че сме имали сравнително силно партизанско движение за страна съюзник на Германия. А руснаците, пазейки собствените си сфери на влияние, са запазили държавната цялост на България.
Днес можем да кажем, че много по-страшни са онези грешки на т.нар. българска буржоазия, които откъснаха територии от България, и се оказа, че това е вече невъзвратимо, а не установяването на комунистическия режим, както ни се внушава. Нашият демократично избран президент приема в резиденцията, строена при комунизма, а щом всичко след 1945 г. е такова голямо зло, тогава би трябвало тази резиденция да се раздаде сега на бедните дечица, вместо да остава на "демократите". Има поправими и непоправими национални нещастия. Направеното от правителството преди Девети е много по-голямо нещастие за България и много по-непоправимо.
