Вратите на всички българи бяха отворени. Освобождението през 1878 г. по спомени на съвременници
Дума 24. Февруари 2016 , брой: 45
Освобождението на България от османско владичество е резултат от дългогодишните борби на българите, започнати още в първите години след нейното завладяване с въстанието на Константин и Фружин през 1403 г., преминават през двете Търновски въстания (1598 г. и 1683 г. ), Чипровското въстание (1688 г.), през събуждането от дълбокия петвековен сън в мрака с Паисиевата "История славянобългарска", самоосъзнаването на народа като нация и организирането на освободителните борби в три основни направления:
 - борба на културно-просветния фронт и създаване на светско училище;
 - борба за самостоятелна българска църква срещу гръцкото духовенство;
 - борба за политическо освобождение.
 Връх на тия национални борби са Старозагорското и Червеноводско-Новоселското въстание през септември 1875 г., а апогеят - Априлското въстание през 1876 г. Когато се отчитат многовековните борби на българския народ за отхвърляне на едно от най-продължителните господства на един народ над друг, българите помнят не само, че

свободата не е подарена
 
но че тя е постигната с решаващата и навременна помощ на Русия и нейните съюзници с победата в Руско-турската война през 1877-1878г.
 Целта на султанска Турция била не само да държи българските земи под вечно свое владение, но и да претопи и асимилира българската народност, да поддържа в пълен мрак националното народностно самосъзнание, слава и минало величие на българската държава и да отклони българите от православната вяра, приета по времето на цар Борис I Покръстител.
 Teзи апетитни асимилаторски стремежи на Високата порта, преминали през 500-годишния мрак, са провалени от непрекъснатото хайдушко движение, от въстанията, които независимо от това, че са завършвали с неуспех, са поддържали вярата, надеждата, куража, въжделенията и борческия дух на нашите прадеди. Щом избухва Руско-турската война, една година след паметните априлски дни на 1876 г., българите се вдигат отново на

въоръжена борба
 
за своето жадувано от векове собствено спасение и оцеляване като народ и нация. Когато руските въоръжени сили, подпомогнати от румънски войски, финландски части и от българското опълчение, прекосяват Дунава, народностното въодушевление, екзалтация и ликуване достигат своя връх. В резултат на това българският народ от всички краища на своите земи се включва активно в борбата за освобождение на отечеството.
 Ето какво ни съобщава един от командирите на българското опълчение, подпоручик Стефан Кисьов: "Радостта на опълченците и на търновчани не може да се опише. И чие сърце не би затрептяло тъй силно, като гледаше, че българското знаме се е развяло над старата българска столица".
 Друг съвременник на събитията, описвайки посрещането на русите и опълченците в Стара Загора, пише, че "посрещачите били смаяни, защото мечтата им да видят български войски най-сетне се осъществява". Всяко българско градче и село
 
 посреща с хляб и сол
 
с песни, цветя и радостни сълзи руските войски и новата българска войска - опълченските дружини.
  За паметните събития в различните източници са записани спомени на обикновени хора, български опълченци, помагачи, очевидци,  преводачи, участници в битките. Те показват пътя и действията на освободителите от Свищов през Шипка, Плевен, София, Стара Загора, Пловдив, до Одрин и Цариград. Например, предвождани от желявчани, предните части от войските на генерал Гурко се насочват по заснежените пътеки в мразовитата зима на 1877 г. от околностите на връх Мургаш по долината на река Якушица към манастира "Света Богородица" в село Елешница (бившето Йорданкино) и село Желява. Ето как техният водач в своя "Диарбекирски дневник и спомени", председателят на Желявския районен таен революционен комитет, заточеник в Диарбекир и по-късно депутат в Народното събрание на следосвобожденска България - Тоне Крайчев, описва влизането на русите в с. Желява. "Влязохме в селото и право си отидох у дома, заварих кръчмата ни пълна с хора, така беше и около нея, посрещнаха ме всички с "добре дошел". Крайчев се обръща към съселяните си с думите: "Сега лъжа вече няма, доведох ви

нашите многоочаквани братушки
 
да сме готови да ги посрещнем". Руските войски са посрещнати възторжено и радушно по български обичай. Като многоочаквани освободителите били разстанени по домовете и нагостени. Осигурена е храна за добитъка. В района на Западна Стара планина и Софийското поле още се помни освобождението на селата от руските войски. Паметни са кратките, но силно въздействащи думи, изречени от генерал Гурко пред ликуващото население на София при нейното освобождаване на 4 януари 1878 г.: "Братя българи! Робството свърши! Вие сте свободни!"
 Друг родолюбец в своите спомени (Данаил Юруков) пише: "Покъртих се, когато видях един скромен селянин, ковач по занятие, да застане със седемгодишното си дете пред руското оръжие. Той стори метание като пред иконите в църква, прекръсти се и целуна оръжията, след това повдигна детето си и то да ги целуне".
 
Чуждестранните кореспонденти
 
в своите дописки също отразяват не само героизма на руските, румънски и финландски войни и на българските опълченци, но и признателността на целия български народ към освободителите. Тук заслужава да се споменат имената на руските кореспонденти В. Немирович-Данченко, Всеволод Крестовски, Всеволод Гаршин, Евгений Утин и др., както и на дописниците на западния печат: Дженуариъс Макгахан, Арчебалд Форбс и др. Всеволод Гаршин пише: "Руските интелектуалци  се записваха доброволци в армията и отиваха да се бият за свободата на българите не по призива на царя, а по своя воля - да изпълняват дълга си към своите славянски братя".
 Особено топло било посрещането на руските войски и българските опълченци в Казанлък, Стара Загора, Чирпан. Самите руси свидетелстват: "Българите не знаят как да ни угодят. Предлагаха ни ту ракия, ту червено вино, което се сочеше за най-доброто в България, ту розово сладко, плодове в изобилие, но особено добър бе казанлъшкият тютюн, който се сочеше за най-добър в Турция." "Вратите на всички българи бяха отворени за скъпите гости, за посрещането на освободителите в Стара Загора. Храна, хляб, сирене и други ястия, пития, разни дрехи - всичко бе на разположение на войниците". В отговор на тревожно писмо на командването ген. Гурко от Търново окуражаващо пише: "Живея за сметка на града. Три дни ме храниха даром. За Балкана тръгвам с петдневен
 
 запас от сухари
 
и тридневен от фураж под формата на неприкосновен запас".
 По същия начин в различните източници е описано посрещането на руските войски в Дряново, Трявна, Габрово. Ловеч, Никопол, Плевен, Телиш, Летница, Враца, Силистра, Русе, Разград, Оряхово. За посрещането в Ловеч П. Паренсов пише: "Аз помня, че за много припаси българите не взеха нищо, а за което взеха, поискаха крайно евтино". Обемът на българската продоволствена помощ през двете години на войната е оценен като значителен, като се вземат под внимание няколко показателя: необходимо дневно продоволствие, числен състав на войските, броя на животинската тяга и доставките от една компания "Грегер, Горвиц, Коган". Съгласно данни на проф. В. Хаджиниколов

българите снабдяват русите
 
както следва: за I армия - 66% от всичките й нужди, за II армия - 39%, и за III армия - 30% от изразходваните храни.
 Много родолюбиви българи са правили доброволни пожертвувания. Така например небезизвестния Евлоги Георгиев още при избухването на войната предложил на първо време "да отпусне 180 000 франка". Руският консул в Русе в писмо от 3 януари 1877 г. уверявал генералния щаб, че много русенски българи "са подготвили вече тайни складове с храна и фураж".
 Помощта на българите е имала и други форми като снабдяване на войските с дрехи, обуща, подготвяне на пътища, прокопаване на траншеи, прехвърляне на военна техника през Балкана. Например веднага след прехвърляне на предния отряд през Стара планина ген. Гурко доставя 7-8000 чифта обувки, изработени от казанлъшките занаятчии. Само за един ден старозагорци предоставят на отряда безвъзмездно 4 коли - ризи, бельо, партенки, кърпи, чаршафи и др. Облекло и обувки събира населението и от Търново, Елена, Ловеч, Свищов, София, Троян, Тетевен, Етрополе и много др. Под ръководството на женските сдружения ("Милосърдие" в Търново, "Майчина грижа" в Габрово) през ноември и декември 1877 г. са изплетени хиляди чифтове чорапи, ръкавици, фланели. През суровата зима на 1877-1878 г. българските селища около планината се превръщат в надеждни и сигурни снабдителни центрове. Родолюбиви българи стават водачи на войските. В спомените и източниците се съобщава, че без тази помощ зимното форсиране на Балкана и победният марш в тракийската низина биха били далече по-трудни, а жертвите много по-големи.