Отделният човек сам по себе си е нищожна прахолинка...Царевна Миладинова - възрожденска учителка-будителка от Шумен до Свищов, Солун и Прилеп
Дума 12. Януари 2016 , брой: 8
Димо Димов
  Първоначално е кръстена Василикия, което идва от гръцки "василевс" - цар, дадено от родителите й не от любов към василевса, а от желание да се чувства царствена, възвишена. По-късно, отговаряйки на въпроса на граф Игнатиев: "А защо малката госпожица се нарича Царевна?", тя любезно обяснява: "Тъй като ние сме българи, татко пожелал мама да смени първоначалното ми гръцко име Василикия с българското Царевна".
Царевна е родена на 1 януари 1856 г. в гр. Струга - първо дете от общо пет в семейството. Техният баща Димитър Миладинов, заедно с брат си Константин, са видните български възрожденци-титани, които е родила измъчената българска земя, автори на знаменития сборник "Български народни песни", издаден през 1861 г., оставил трайна диря в българското самосъзнание на населението на Мизия, Тракия и Македония. От нейните спомени, както и от други документи научаваме, че във времето на турското владичество Българската екзархия в Цариград е нещо като министерство на просвещението в българските земи. Със свои сили и средства, но главно с руска помощ, Екзархията изпраща в братска Русия (в Киев) много млади българки, които получават професионална подготовка за учителки в българските училища. Как Царевна Миладинова попада сред тях? Заслугата е на руския консул в Битоля Михаил Хитрово, който след като се запознава със семейство Миладинови, писмено настоява пред отговорни руски органи, че

малкото момиче притежава забележителни способности
 
които е наследила от баща си и чичо си. И ако тя получи някакво прилично образование, би могла да се върне в родината си като учителка и подобно на своя баща да служи на това поприще на своя народ. С тази препоръка, едва 10-годишна, тя е изпратена да учи в Киев. Обучението й в класическата Киевска гимназия продължава осем години. Завръща се в България, най-напред в Шумен, 18-годишна, телесно малка и слаба, но високо образована и с колосална енергия дама, способна да гради образованието и културата на своите сънародници. На това поприще, както посочва в своите спомени, тя не е единствена. В тях четем, че "Цяла генерация българки от средата на миналия век до първите години на Освобождението, подхранвани от силната народна обич и предани на намиращото се в усилено развитие учебно дело, се посветиха да му служат честно и с всички сили. Взети само мои съвременнички, като по-образовани българки, се наблюдават десетки. Ние се познавахме  почти всички лично една с друга от Охрид до Тулча. Ние се взаимно уважавахме и почитахме, ние се търсехме от единия край на българската земя до другия..." В дипломата, издадена от Киевската класическа гимназия, е записано, че "българската девойка Царевна Миладинова има право да учителства във всички степени на девическите училища". С тази диплома започват нейните първи учителски часове, дни и години в "чуждоподвластните и освободени български земи". Било изпълнено настоятелното искане на шуменци да имат за учителка жена в девическото училище. Шуменци я посрещат много тържествено и радушно. Първата дипломирана учителка е тук, сред другите изявени учители, до 1880 г.: Добри Войников, Панайот Волов, Тодор Джeбаров, Харалан Ангелов, Кириакица Бацарова, Анастас Стоянов, Рачо Рачев и др. В своите спомени тя ни е оставила единствените преки, писани от натура, кратки характеристики за тях. Макар най-млада сред своите колеги, Царевна не им отстъпва по нищо. Освен перфектно руски език, тя свободно владее още френски, немски и гръцки. Преподава по български език, отечествоведение, т.е. българска история и география, руски и френски език, Стария и Новия завет и др. Става ясно още веднъж, че в Киев българските девойки се подготвяли не просто за учителки, а за учителки в българските училища, за учителки - будителки на  своя народ. Царевна Миладинова вижда успехите в учебното дело главно в дружния колектив на учители и ученици. Нейна е крилатата мисъл, че "Отделният човек сам по себе си е нищожна прахолинка.

Силна е вярата народна
 
Силни са само делата, които ражда тая народна вяра". Не случайно от успехите в училището се възхищава дори всесилният султански представител Мидхат паша. През лятото на 1876 г. той посещава девическото училище, следван от цял рояк турски сановници. На български с акцент на българите в Албания, така, че да го чуят всички, той казва: "Вие, българите, сте способен народ, за съжаление често това не се разбира от нас (от Цариград, от султана). Ако дай боже един ден стана пълен господар на тая страна, най-напред ще се разбера с вас, българите. Напредъкът на вашите училища ме учудва". Висока оценка, оценка за гордост, но погледнато от друг ъгъл, днес това тържествено посещение на султанския представител в Шумен поставя въпроса: как така, когато на юг от Балкана пожарите от Април още димят, по земята гният непогребани трупове, Европа е още в шок от турските кланета в Батак и Перущица, за шуменци това нищо ли не е значело, та спокойно посрещат пашата-поробител? Отговорът може би се нуждае от допълнително изследване, но най-вероятно не е имало друг изход. Още повече, че напредъкът на училището в Шумен е забележителен и похвалата на Мидхат паша е заслужена. Този напредък не престава дори и в дългата блокада на града през Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Интересен и важен, но почти неизвестен е фактът, че по време на тази блокада Миладинова, заедно с няколко свои ученички, при строга тайна и риск да бъдат разкрити, съшиват красиво "шуменско копринено народно знаме", "Знамето на Шумен", както го нарича още тя. Знаме, което те с гордост връчват на генерал Тотлебен, когато той посещава освободения град. Освен в Шумен, Миладинова е неуморна вдъхновена просветителка и будителка на българския народ още в Етрополе, Свищов (1881-1882), в останалите отново под чужда власт Солун (1882-1891 и 1913), Прилеп (1889-1891). Където била нужна и където я изпратят, там отивала. Била е позната и

уважавана от целия тогавашен български елит
 
и след Освобождението е можела да заеме високи административни постове, към което тя не се стремяла. Животът за нея е бил училището. Задомява се с известно закъснение в Солун през 1882 г., 26-годишна, за Никола Алексиев. Бракът й с него е щастлив. Имат четири деца: Владислав, Мария, Димитър, Райна. Необходимо е обаче да изтъкнем, че преди да се омъжи, тя е като майка и учителка на бездомната малка Мария Желязкова, която е винаги с нея и за която се грижи да получи образование, додето също става учителка. Принос, който заслужава внимание и днес. В спомените си тя с гордост пише: "Като поглеждам една стара обща снимка на учители, учителки и ученички с Добри Войников и Джебарова начело, виждам като че ли пред мен стоят не моите ученички, а виждам сърцето на подрастваща България. Всички, до една, те станаха просветителки и най-добри майки на новите поколения, а много от тях - истински труженици на учебното ни дело". Пример велик за подражание от следващите поколения. След Междусъюзническата война 1913 г. гимназията в Солун, на която Миладинова е една от създателите, учителка и директор, била вандалски разграбена и разрушена. Покрусата за нея е голяма. Завръща се в България, в София. Животът й тук по-късно завършва  нелепо. На 18 декември 1934 г. на ъгъла на "Гладстон" и "Витоша" е блъсната от трамвай, в резултат на което почива. Там синът й Димитър имал кантора и отивала да му се оплаче, че ходила при кмета на София да внесе пенсията си в помощ на бедните, а той отказал да я приеме, защото бил зает...
 Шумен пази спомена за Царевна Миладинова. Полезно ще е във връзка със 160-годишнината от раждането й в Шумен най-вече в училищата да бъде обявена за "Година на възрожденската учителка-будителка Царевна Миладинова". Нека тя стане своеобразно знаме на учащите се в дейността им за грамотност и усвояване на съвременните научни знания.