Трънска буна. Кървави събития от онова старо, страшно, славно време
Дума 25. Ноември 2015 , брой: 272
Павлина Йорданова
 Българи, да се обърнем назад в годините и да си преговорим уроците по Отечествена история, но не зубрашки. Не като късаме някои от страниците и се опитваме да я преправяме за политическа изгода, а да я погледнем с очите на съвременниците й - с чиста съвест, непредубедено, автентично, както незнайните хроникьори на кървавите събития от онова старо, страшно, славно време, които с прости думи са дали израз на скритата си в черковния олтар мъка. Думи, написани по белите полета на старите манастирски книги и размазани с кръв и сълзи. Тогава ще видим много превратности от съдбата на нацията ни откъм истинската им страна, ще видим, че многовековното османско владичество, хвърлило черно петно върху лицето на разединена България чак до наши дни, не е било нито "приятен сън", нито "случайно присъствие", а жестока, кървава реалност. Ще видим още, че първите отпори на смелите български мъже, обединени в чети, завери, буни и въстания, не са били "махленски свади" (както се опитват да ги характеризират днес някои наши "политици"), а героичен, макар и

отчаян опит за народно свестяване

и политическа свобода. За съжаление авторите на учебниците по история на България - все мастити учени и специалисти, ще имат вечен грях и угризение на съвестта за това, че дори и ред не са написали за делата на мъчениците-смъртници от ония героични първи стълкновения с жестокия поробител.
 Въстанието на знеполци, крайшчани и дереколци, наречено Трънска буна или Беглишки джубур, е пламък, взривен от жаравата на народното недоволство - кърджалийски нашествия, безчинства и своеволия, тежък данъчен гнет и пълно безправие в разлагащата се империя. Над 80 вида налози и повинности се събирали почти всекидневно, най-тежък от които бил дефширимето - кръвният данък, който не засягал кесията, но удрял право в сърцето. За неизпълнение се налагали жестоки наказания: бой, побиване на кол, печене между два огъня, смърт от глад и студ, закопаване в земята до шията, жени и момичета отвличали в харемите, насилствено потурчване.
 Трънчанки "сини клетви туряли" до деня, в който се срещат тримата смелчаци - Радивоя Изворски, Радивоя Берайнски и поп Иван Самоковлията. Те решават да вдигнат на бунт свободолюбивото мъжко население почти с голи ръце, но с твърда вяра в победата, с помощта на братска Русия и другите свободни вече съседни държави, най-вече Сърбия.
 В продължение на десет години тримата войводи обикаляли неуморно Знеполе, Краище и Дерекула, а даже Брезнишко и Кюстендилско и

подготвят народа за борба
 
Те създават революционни кръжоци или групи още в Царибродско, Кална, Сурдулица, Църна трава, Власотинци и стигнали чак до Вранско. Навсякъде били посрещани с радост и въодушевление. Като свои най-добри сподвижници ръководителите на въстанието привлекли Милкьо от с. Кожинци, Дина от с. Мрамор и бащата на дядо Дойчин от с. Глоговица. За делото били спечелени и влиятелните пред турската власт Григория Марков от с. Насалевци - голям износител на пастърма за Цариград, който снабдил със свои пари водачите, а чрез куриера му Гиго Григоров от същото село събрал много помощи от селяните за нуждите на въстанието.
 Денят на бунта е трябвало да бъде обявен чрез запалване на огньове на определени места - на възвишението Изворски Гудел, на Врабчански Шильи камък, на връх Кьитка над Ждрелото на Попова шапка и при с. Пенкьовци и на древните могили, намиращи се край гр. Трън и селата Туроковци, Берайнци, Радово, Извор и Слишовци. Главният войвода дели Радивоя Изворски определил за охрана на важните проходи и пътища следните въстаници: Кръсто от Трън да варди прохода на ждрелото при селата Петачинци и Ломница; Таско и Григория от с. Ездимирци - на Секирица; Симо от с. Врабча - прохода Баба Руса; Дина Кожински и Танча Ерулски - проходите Мучи баба и Попова шапка; Петър Еловишки и Игнат Стайчовски - Вуча польана; Димитър Насалевски и Йованча Милославски - при с. Клисура; Гранджа и Рангел Зеленоградски - на Дъсчан кладенец. Последните четирима били и свързка с Щаба на въстанието, който се намирал във воденицата на бащата на главния войвода на река Вуканщица (Лишковица), в местността Раскръскье, на стария път от с. Извор за с. Бусинци.

В ранното утро на 6 май
 
- Гергьовден, е обявено избухването на въстанието. Конни куриери се пръснали в разни посоки да разнесат радостната вест. Лумнали огньовете, а полето между двете Трънски могили и река Вуканщица при Кулькине кошаре почерняло от насъбралото се множество. Тук в местността Беглик по името на данъка "беглик", който се събирал ежегодно на това място от турците - жива стока: овце, кози, говеда, биволи и др., карани от определени хора чак в Анадола. За пръв път от векове наред никой не докарал нищо, но пък здраво стискал в ръка пушка, пищов, коса, сърп, тояга, кривак - кой каквото успял да намери за решителна борба с поробителя.
 Начело с тримата войводи те се отправят към турския конак на Сали бей в гр. Трън. С песни, хора и радостни възгласи "Ура!", "На оръжие, братя!", "Да живее свободата!". Но в началото на града при Бабин мост станала лоша среща. Три заптиета свалили пушките и убили няколко въстаника. Останалите се окопитили и се разправили набързо с турците. Накървавени вече и озлобени от неочакваната загуба на другарите си, въстаниците се понесли като лавина към градеца, обкръжавайки конака. Пазваните се предали, а беят страхливо чакал края си вътре. Но Радивоя Изворски не позволил да се пролива повече кръв. Той освободил Сали ага и свитата му да си заминат и се обърнал към народа с думите: "Мили братя и сестри, ние изгонихме омразните турци, свободни сме, но турската държава не е паднала и ако не дойде помощ, нашата съдба е в опасност. Трябва да сме нащрек..." Опиянените от щастие хора почти не чули последните думи на войводата. Със задъхани от голямата радост гласове те се прегръщали и си честитили свободата. Трънско-Знеполския район се нарекъл

Първо българско княжество
 
макар и за време, само за около три седмици. Местната управа била от наши хора, отменила всички дългове и данъци. Населението не можело да се нарадва на свободата и спокойствието - весели песни огласяли полята. За въдворяване на ред и защита на освободената българска войска застанал вторият войвода на въстанието Радивоя Берайнски - буен и смел, едва 17-годишен младеж, син на първия килиен учител в Трънско, Царибродско и Височко през 1778 г. Тричко Гусин от с. Берайнци. Духовен водач на населението бил поп Иван Самоковлията - кръстникът на буната, решителен и енергичен, въпреки напредналата си възраст. Но душата на цялата организация и действия бил Радивоя Изворски - изключително надарена и забележителна във висша степен за времето си личност. Участник в много въстания и завери, в Сръбско-турската война и в четата на Джузепе Гарибалди в Италия. Ръководителите на Трънската буна знаели, че турската власт няма да им прости, но се надявали до последния момент на помощ отвън, която така и не дошла. Руските войски се били прибрали вече оттатък Дунава след изтощителната Руско-турска война от 1829 г. Сърбия като васал на Турция също не се отзовала при все, че трънски чети я подпомагали във войната й с турците, а пък близките Брезнишки и Кюстендилски райони и пръста си дори не помръднали. И така в края на третата свободна за Трънското първо княжество седмица в една ранна хубава майска утрин съгледвачите видяли колоните на настъпващите и обкръжаващи град Трън от три страни редовни турски войски и ескадрон от кърджалии и башибозуци. Едните се задали откъм Секирица, другите - от Дъсчан кладенец, а третите - откъм Краище. Помръкнала надеждата в сърцата на хората пред страшната угроза. Голяма част от въстаниците били заловени  и подложени на нечувани мъчения, за да предадат войводите си. Турците се заканили, че ще изколят всички и ще запалят бунтовните села до едно. За да не страда повече населението, двамата Радивоевци се предават, а поп Иван избягал, но по-късно го хващат и осъждат и тримата на дълги години

каторга в Диарбекирските зандани
 
където оставят измъчените си кости за свободата на Отечеството. Радивоя Берайнски като малолетен и под давлението на чужди консулства имал щастието да го освободят след няколко години, но той дал клетва пред другарите си, че докато е жив, където и да се намира, ще отмъщава на турците. И той я изпълнил достойно.
 Въстанието, макар и малко по обем, разтревожило сериозно турската власт. Макар, че жертвите били по-малко в сравнение с по-късните въстания, събитието се врязало дълбоко в съзнанието на народа и изиграло своята роля - то укрепило вярата му и надеждата за свобода.
 

"Во лето господнье 1830 кьига се диже
 Беглишкьи джубур, Сали ага млого
 льуде одвлече..., а Кръсту,
 Гранджу Димитрию и Дину обесище,
 Свети Гьоргьа да гьи суди. У Извор све
 Радивоево изгорище..."
 
"Да се зна кьига започне кавга на турци
 и зннеполци - млого кръвопролитна
 беше... Турци се разсърдище на
 ристиянску веру и по сву земльу млого
 ристиянье погубише и млого се човеци
 потопише у кръв..."
 (манастирски летописи)