Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01 20:08 - За свестните и за лудите при Ботев."Свестните у нас считат за луди!" На този стих не е посмял никой никога да посегне, нито да го премълчи
Автор: 1997 Категория: Други   
Прочетен: 110 Коментари: 1 Гласове:
3



Дума 5. Януари 2018 , брой: 3 Иван СЕРАФИМОВ (1944 - 2017)
Няма Ботев стих, от който да не ни побиват тръпки, но един от тях е особено страшен: "Свестните у нас считат за луди!" Не знам дали друг поет по света, в поезията на други нации да се е явявало това страшно раздвоение между реалното и нереалното в националните съдбини, между душата на един народ и неговия делничен бит, мъка и работа, между свестта и лудостта, между достойнството и низостта, но в нашата национална съдба този стих съществува. Казвам, в националната ни съдба, не просто и не само в поетическия гений на българския народ, не само в душевността му, не само в нравите, не само в художествените му лутания и духовни стремления, не само в делничните грижи, потребност от хляб и опиянения. Стремления, които преобръщат всичко наопаки. "Свестните у нас считат за луди!" Кой ги счита? Кои са свестните и кои лудите? Хайде, нека заличим този ред, нека го забравим! Да се опитаме да живеем така, все едно, че не е съществувал, не се е раждал, не сме го чували никога, не са ни побивали тръпки от него. Преправяли сме редове и думи на класиците ни, защо да не го направим и още веднъж. Уверявам ви ще ни олекне, ще ни олекне на един път...
Същата ли тази лудост или някаква друга?... Казвам ви, ще ни олекне! Ще ни разтърсва плач, но дали това няма да е смях! Или безумният смях няма да е чисто и просто един неудържим плач?...
На този стих не е посмял никой никога да посегне. Не е смял и никой никога да го премълчи. На Ботев е трудно да се посегне, за каквото и да е... Никой никога не е можал да го премълчи, не че не е било потребно някому, не че не е искал...
"Свестните у нас считат за луди!"
Но кое у нас? Вятърничевата мелница, дето "студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три дена, а той пее и се весели. Вечер, дордето ще легнем - той пее, сутринта, щом си отвори очите, пак пее... "Ето я лудостта!" Споделена, видяна очи в очи, в прозрачния зимен въздух, трептящ от студ и лед... Не я ли виждате, не ви ли сепва лудостта от всяка дума? Сипе се сняг по безкрайната влашка пустош, всичко засипва, ще засипе и стъпките ви, ако побегнете. Бягайте, бягайте! Докато се чува шепот от песента, бягайте, докато се чува вопъл, бягайте, докато е сняг и пустота, бягайте! Докато е равно, бягайте! Вглеждали ли сте се в очите й, малцина са били щастливците, "свестните" са винаги повече от "лудите". Трескавият й поглед разтърсвал ли е цялата ваша същност? Казвам ви, докато достига човешки глас до слуха ви, бягайте! Докато достига шепот до вас, пукот от стъпкано стръкче, суха трева или гранка.
В лудостта няма цинизъм, нито низост, нито практичност, ни сметка. Безстопанственост, безпаричност и пустота... Глад. Като тази равна и бяла земя, струпана с преспи. Как да се разбереш с нея, за какво да говориш, какво да я питаш? Като времето и водата - безкрайна, безсмислена, непонятна...
Е, добре - като времето и водата безкрайна, безсмислена, непонятна, но все пак - у нас! И пак ни разтърсва празнота и почти налудничава риторика. Но кое е у нас? Влашката равнина, Калофер, училищният празник и речта на поета. Речта, от която изтръпнало бащиното сърце и хората онемели, чакали нещо страшно и непоправимо да се случи, но все пак не се е случило. Одеса ли е у нас, Задунаевка, Букурещ или оная пуста поляна на Врачанския балкан? И хлопащите по пътя на четата вратници и кепенци, страшното и непоносимо мълчание в нощите, прихлупените кладенци с прибрани от въжетата кофи. Кое е у нас? Земята, планетата, "цяла вселена"? Оня овчар, който бърза и изпревари потерята, за да си получи гологаните за закланите агнета...
Кое е у нас? Защо у нас считат свестните за луди?
"Аз се, байновата боя, защото е неприятно нещо да спи човек по веделниците и да мисли, че това прави за отечеството си. Но ти ще кажеш, че в такива случаи човек не трябва нищо да желае. Добре. Нека ме обвини някой в користолюбие, нека каже, че аз не съм прозрял даже и това, ни съм можел да бъда по-полезен на отечеството си. Самоволната сиромашия уби и таланта ми, живота ми и родителите ми. А каква полза аз принесох на отечеството си? Никаква. У нас е така: останеш ли без парче хляб, но ти си слуга, а останеш ли слуга, то ти си роб и тебе не се дава да работиш нищо човешко, нищо самостоятелно. Ти трябва даже нищо да не знаеш."
Лудост ли е познанието? Жаждата за свобода лудост ли е? За чест и достойнство. Лудост ли е смъртта?
Лудост ли е пиянството?
И кое е наистина трезвеността? Робството, примирението, търпимостта? Да оставим риториката. Нали всичко е ясно като две и две четири, всичко си е на мястото. Трайно, непоклатимо от векове, а с нещо и в себе си се съмняваш, преобръща се всичко наопаки, стене от изнемога и сила, както в онзи стих:"...очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклина цяла вселена!" Лудост ли е това, лудост ли е смъртта? Проклятието над цяла вселена?
Как всичко е извън времето, извън пространството, извън космоса, а виждаш ли как подгизва тревата от кръв, виждаш ли поляната, засипана от слънце и светлина. Едно нищожно късче земя, няколко разкрача само надолу и нагоре, вляво и вдясно... И това е у нас. Една поляна с треви и билки, цветя в душата на всеки от нас. С безкрайно познати ухания, с тръпчив и упойващ мирис, с трепет и бездиханност.
Защо и днес, сега, човек трябва да се замисли за масовото оглупяване, за примирението и низостта на духовното скотство в годините на робството? Не е ли скверност това?
Скверност е робството, скверност е низостта, скверност е примирението... Всъщност ние разсъждаваме за творчеството, за гения, за съдбата на поетическата идея, за творчеството като национална съдба и същност, за лудостта и пиянството като неутолимост на сетивата, кръвта, плътта. Тази плът, която се слива със земята и птиците я разнасят по скали и орляци. Лудост ли е плътта, човешкото съществуване, лудост ли е кръвта, лудост ли е главата, над която никой няма власт, щом е готова сама да се отдели от раменете в името на свободата.
Лудост ли е свободата?
Всички пътища и реки, всички треви и дървета, всички птици, животни, стада, орли и жита на българските земя вървят към свободата. Пръстта и водите, жарта на слънцето, самодивската волност, кръвта, вълчата кроткост...
Всичко се преобъща наопаки, както земята напролет се преобръща, за да роди по-много. И думите, и земята, воплите, най-съкровените гънки на българската природа, на българската душа...
Една цяла земя полудявя. Лудо се гънат тревите, дърветата се извиват и стенат, мятат ръцете си, огъват се до земята и се изправят. Полудяват животни, стада... Тръгват реки в непонятна посока, полудяват грижите и потта, песните на жетварките. Полудява самата природа, самодивите пеят до съмване своите песни, прегръщат се и летят в небесата, вълкът не освирепява от човешката кръв, а кротко ближе с езика с раната. Лудостта се превръща в кроткост, звярът в човек, човекът - в стенание...
Нещо е до неизтощимост живо в тази земя, в тази природа, в душата на този народ. То само прилича на лудост, то само напомня пиянството. То е неизтощимост. Неизтощимост, когато "кръвта тече ли, тече..." Когато песни, докато достига дъхът в гърдите, огласят таз робска земя.
Откъде идва тази кръв и накъде отива? Стига ли и до днес във вените ни, води ли нанякъде? Или неволно потискаме тласъците й, загрижени за спокойствие, бит, сигурност. Сковани от тях?
Няма Ботев стих, от който да не ни побиват тръпки, но този е особено страшен: "Свестните у нас считат за луди!" Защото и в него, както и във всичко при Ботев, времето не е просто паметта на една земя, а нещо повече. Водата не е просто течащи реки и поройни дъждове, моретата и потопите, а една капка плодоносна влага повече. Земята не е само пръст, камъни и семена, а цяла вселена!
Къде е у нас? В миналото или в бъдещето, днес, вчера, утре? И какво ще стане, каква съдба чака всичко съкровено, неведомо и витално в тази земя, в тази природа, в душата на този народ, когато няма по-съкровено място от самата човешка гръд, край която цъфтят ядрени взривове.
Къде у нас, в тази заплашена от ядрено самоунищожение планетата?
Лудостта съкровеност ли е? Вопълът, ласките и зачатието? Детството, прохождането и проговарянето? Човешкото съществуване? Нима все по-страшно ще ни звучи този стих? Нима у нас не е цялата тази земя, планетата? Вятърът, ласката, свободата. Този огромен барутен погреб, който носи в утробата си шепи от взрив за всяко глухарче, за всяка трева, за всяко врабче, за всяка ласка?
Лудост ли е ласката, хапката хляб? Една шепа вода, потта, засятата в пръстта фиданка, птичето гнездо? Капката кал, сухото стръкче трева в човка на литнала птица...
Засипаната с житни зърна земя, избуялите в пролетта стръкове. Думите върху белия лист, мъката и умората, дарената кръв, тържествуващите крясъци на новороденото, опиянението на птиците, шепотът на листата, ромонът на дъжда. Само един ред!
Няма Ботев стих, от който да не ни побиват тръпки, но един от тях е безумно страшен! Не само, защото е отвъд робството, отвъд гибелта, а защото е над робството, над гибелта, над тленното. Не само една народност може да оцелее от подобна поетическа мощ, а и от една цяла планета! 



Гласувай:
3
0



1. gpjprim - Слава
05.01 10:14

Почит пред Ботев и силна благодарност за статията !
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: 1997
Категория: Политика
Прочетен: 961644
Постинги: 2496
Коментари: 1173
Гласове: 632
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031