Ако езикът, на който разговаряме всички в България, не е един, тогава как ще сме единни и съпричастни в общата ни съдба?
Дума 26. Септември 2017 , брой: 188 Зорница Илиева
Страната ни десетилетия отстояваше позиции, че в България и Македония си говорим на един и същ език. Не е случайно хрумване или политически инат поради нецелесъобразни амбиции. Държавата ни е достатъчно малка, за да прилага хватките на големите играчи на световната сцена. Но горчивият ни исторически опит е достатъчен, за да сме наясно, че езикът е средство за принадлежност, единение, съпричастност към корен, към общност, която може и да е зад граница, но си остава наша и като произход, и като грижа. Връзката със стратегически интереси, национални каузи или идентичност е разбираема. Нима е случайно, че мине-не мине време, и от големия ни съсед Турция се понасят настоятелни призиви за разширено изучаване на турски език в български училища в смесените райони, защото без "майчин език" можело да се стигне до "асимилация на малцинството". А Анкара никога не е забравяла "своите сънародници в България" и политиките й в това отношение стигат дори до намеса във вътрешни дела. В тази връзка нима властите в Киев се отказаха от политиката си законодателно да ограничат до минимум изучаването на руски език, а покрай него и на другите малцинства в Украйна, включително българското, и по този начин да се наложи само украинският език като основен, единствен, официален за страната? Целта е ясна. Това, че нашите институции реагираха със закъснение (по станал вече традиционен за тях начин) на внесен и приет на 5 септември т. г. закон за образованието, с който се орязват драстично права на национални малцинства в Украйна, които се отнасят до обучение на майчин език, е тема с продължение. Въпросът е, че езикът се явява средство, оръжие в политиката, с което се борави умело или аматьорски в зависимост от компетентността на управляващите, за да се постигат поставени определени вътрешни и външнополитически цели.

Езикът обаче може да бъде и начин за влияние, за приобщаване към чужда култура и нрави, когато се допуска масовото му използване с повод и без повод в собствена страна. Ако се разходите в София по "Витошка" няма как да срещнете надпис на ресторант, кафене, барче или магазин, който да е на български. Всички са на английски. Дори когато уведомяват за почивка, предстоящо откриване или меню. Изключенията само потвърждават наложената практика. А из целия център на столицата ни никнат като гъби сладкарници с надпис "Симит еви" или "Аби", които нямат общо с нашия български език. Рекламите в метрото не правят изключение. Повечето са на английски, без да се акцентира излишно върху факта, че много от тях призовават да се учи точно този език еди-къде си. Рекламите по билбордовете само допълват картината. На някои от тях даже няма ред на български, за да се ориентират несведущите. Тези констатации не би трябвало да се приемат като призив да не се учи чужд език. Напротив, всеки чужд език наистина е прозорец към света. Не само за интернет. Тогава как да си обясним, че в скандинавските страни например почти всички граждани говорят повече от добре английски, но надписите по улици, институции, магазини, реклами (не са в количества като у нас!) и т. н. са само на съответния национален език? Защо ли? Обществото ни отдавна се примири, че гледаме само американски филми, че слушаме по всички радиа предимно песни на английски, че децата ни чаткат на латиница, че някои от тях са убедени как други науки освен знания по този език не им трябват. Означава ли това, че освен грижа за малцинствата ни извън страната не трябва да се погрижим и за съхраняването на собствения си език у дома? Да отворим очи към т. нар. гета, където през последните години не говорят на цигански, а на някакъв турски и дори се правят, че не разбират, когато им се говори на родния български. Ако езикът, на който разговаряме всички в България, не е един, тогава как ще сме единни и съпричастни в общата ни съдба? Естествено, че ползването на майчин език е изконно право и никой не може да си позволи забрана или пренебрежение. Не става дума и за обучаване на майчин език, което няма как да бъде за сметка на основния. Става въпрос за масово налагане на чужди за страната ни езици, които е добре да знаем, но не с тях да заместваме собствения. Без значение дали чрез реклами, надписи, книги, образование или като мода в разговорната реч на собствените ни деца. Столичната община, след като позволи една след друга да изчезват малкото останали след бомбардировките през 1943 г. старинни къщи на София, които единствени й придаваха аристократичен и европейски вид, след като последователно замества столетните павета с особено ценения от някои - по понятни причини - асфалт, явно е решила да абдикира и от задължения като внимателна преценка как да се изписват рекламите или наименованията из столичните улици и заведения. Идва й като последна грижа. Връзката с ролята на езика, с възможността за влияния, да не говорим за намеси, или не се осъзнава, или се недооценява. В такъв случай можем само да се чудим защо Киев гласува закони, които се отнасят до езици на малцинствата. Можем и да преглътнем пасивната и забавена позиция на държавата ни по този въпрос. Ще се правим, че не забелязваме и сигналите на Анкара по отношение на малцинства и майчин език. Което не означава, че езикът като средство в политиката и стратегиите е загубил роля. Тъжното е, че роля губи "език свещен на моите деди", а това даже не тревожи онези, от които се очакват решения и действия. Те казват, че си оставаме остров на стабилността. Дали?