Ефективността от използването на финансов ресурс и активи при взаимоотношения с частния капитал у нас е ниска
Дума 3. Май 2017 , брой: 85 Д-р инж. Александър Трифонов
С проекта на нов закон за концесиите се направи опит за въвеждане на ново понятие в икономическата теория - "несамофинансиращи се концесии". Самото понятие носи в себе си отрицание, защото съгласно международно приетата и утвърдена в практиката дефиниция "концесията е право на експлоатация върху обект от обществен интерес, предоставен от концедент на търговец концесионер срещу задължението на концесионера да изгради и/или управлява и поддържа обекта на концесията на свой риск. Концесията се предоставя въз основа на дългосрочен писмен договор с определен материален интерес, сключен между концедента и концесионера и според предмета си може да бъде: концесия за строителство, за услуги и за добив. Срещу предоставеното право на експлоатация може да се предвиди задължение на концесионера за извършване на концесионно плащане, но е възможно да се предвиди и заплащането на компенсация от страна на концедента в полза на концесионера в добавка към правото на концесионера да експлоатира обекта на концесията (само при концесията за строителство и концесията за услуги). В този случай компенсацията представлява заплащането от страна на концедента на част от разходите за обекта на концесията, като тя не освобождава концесионера от поемане на основната част от риска по изграждането и/или по управлението и поддържането на обекта на концесията".
Трябва да се отбележат следните важни и

характерни елементи

на концесията:
- Концесията е договор между две страни - концедент (държава, публична институция, община) и концесионер (юридическо лице с държавен или частен капитал). Наличието на договор предполага сложно оформяне на взаимоотношенията и тяхното бъдещо неспазване се доказва в дълги, сложни и скъпи съдебни процедури. До тяхното приключване концедентът няма права върху обектите на концесията, от което може да страда обществото, но не и концесионерът;
- При концесията се отстъпват права за строителство, предоставяне на услуги или добив/ползване на публични активи, т.е не се прехвърлят публични активи в капитала на концесионера;
- Концесионерът възстановява разходите за извършване на дейностите срещу предоставеното право от приходите при експлоатацията от построените обекти, предоставяните услуги или добива/ползването на подземни богатства (руди, води, строителни материали) и т.н.;
- Срещу предоставеното право концесионерът заплаща възнаграждение на концедента, т.е. правото има материално/парично измерение. По правилата на Световната банка има еднократно и годишно плащане;
- По правило концесия се предоставя само тогава, когато концесионерът може да възстанови своите инвестиции от приходи от експлоатация на предоставените права;
- В изключителни случаи, когато се касае за дейности, които имат пряко въздействие върху стандарта на живота/благосъстоянието на населението, концедентът може да компенсира само част от разходите на концесионера, а не напълно (100%), защото в тази компенсация влиза и печалбата на концесионера, а нейната реална стойност, респ. размерът и целесъобразността на разходите, които прави, са търговска тайна за обществото. И това е логично, защото концесионерът е независимо/самостоятелно търговско дружество;
При публично-частното партньорство има договор между публичния и частния партньор за съвместно реализиране на конкретен проект/проблем чрез създаване на съвместно дружество (SPV, Special purpose vehicle - дружество със специално предназначение) или известно като институциализирано публично-частно дружество (ИПЧД) съгласно тълкуване на ЕК. Използването на този инструмент

изисква и гарантира:

- Участие на публичния партньор във финансирането, управлението и разпределението на рисковете;
- Участие на публичния партньор при формиране и оптимизиране на входящи и изходящи парични потоци;
- Невъзможност за прекратяване дейността на дружеството при отказ/невъзможност на частния партньор да изпълнява своите ангажименти. Съдебни процедури няма да ощетят обществото, защото публичният партньор поема автоматично управлението на дружеството, докато постигне споразумение с частния партньор или намери друг частен партньор;
- Финансирането е по-изгодно за публичния партньор, защото той може да осигури финансиране за своето дялово участие на много по-добри условия в сравнение с частния партньор. Поради това изборът на един от двата инструмента зависи от конкретния проблем/проект.
Ползите и недостатъците при прилагане на тези форми на база характерни елементи са обобщени в таблицата.

И при двете форми на публично-частно партньорство се прилагат няколко паралелни метода за оценка на ефективността от делово участие/подкрепа с финансов ресурс от страна на публичния партньор като "стойност за пари", "компаратор на публичния сектор", "компаратор на публичните разходи" "публично-частен компаратор" и др. В България такъв подход не се прилага, поради което ефективността от използването на публичен финансов ресурс и публични активи при взаимоотношения с частния капитал е много ниска; приходът от концесии е около 100 млн. лв. годишно при 529 концесии за добив на подземни богатства. А подземните богатства са изчерпаем източник и вместо да станат основа за националната икономика се предоставят за непрозрачна и жестока експлоатация на чужди концесионери.
Като територия за прилагане на горепосочените форми за публично-частно партньорство може да се дефинират при концесиите - когато няма директно влияние върху стандарта на живота/благосъстоянието на населението, а при ИПЧП - когато се налага съфинансиране с публичен ресурс реализирането на проекти от обществен интерес, трябва да се осигури минимална финансова тежест за обществото, респ. оптимален приход в държавния/общинския бюджет.

В заключение

1. Публично-частното партньорство е по-общо понятие, като концесията и институциализираното публично-частното дружество са форми на проявление на взаимоотношенията между публичната власт и частния капитал за решаване на проблеми от обществен интерес. Фаворизирането или отричането на една от двете форми ще създаде проблеми в правното регулиране на взаимоотношенията с частния бизнес.
2. Използването на публичен финансов ресурс трябва да бъде на основата на сравнителна оценка на неговата ефективност по няколко метода, каквато е международната практика. За изброените по-горе методи за оценка на ефективността на целесъобразността за финансова подкрепа на инвестиционни проекти, за изпълнението на които се възнамерява да бъде привлечен частен капитал.
3. При публично-частното партньорство се изисква по-висока квалификация на участниците в процеса - експерти, финансисти, инвеститори при структуриране на партньорството за решаване на конкретен проблеми при:
- финансирането (проектно, основно, гаранции и застраховане);
- комбинация от дейности за решаване на проблеми с такива - допълнителни, които да осигурят приемлива за участниците в партньорството норма на възвръщаемост на предоставения капитал. Това е изключителна възможност, заложена в действащия закон за публично-частното партньорство, чрез която се намалява тежестта от ангажименти към държавния и общинските бюджети, а същевременно частният партньор може да се осигури приемлива норма на възвръщаемост на инвестициите, респ. разумна печалба. За съжаление това не се харесва на българския частен капитал, защото внася по-голяма прозрачност в паричните потоци, а, от друга страна, няма специалисти, които да прилагат изложените по-горе методи в международната практика.
4. България изостава значително в практиката по прилагане на публично-частното партньорство, което личи от разработения и с наложено вето от президента закон за концесиите. Може би трябва да поканим специалисти от Африка, за да въведат този инструментариум за привличане на инвестиции в България в интерес на обществото и бизнеса.